Хамис убиваше по петнайсетина на ден със старата пушкакремъклийка, която беше изпросил от един дервиш подчинен на Хатим, по пътя от Омдурман за Фашода. Повече сачми обаче нямаше, щяха да му стигнат най-много за двайсетина патрона и го тревожеше мисълта: какво ще правят, когато запасът се изчерпи. Понякога, макар и изплашени, между скалите се появяваха малки стада ариели, красиви антилопи, разпространени в цяла Средна Африка, но по ариелите трябваше да се стреля с щуцера; а те не умееха да си служат с пушката на Стас. Гебхър пък не искаше да му я даде в ръцете.
Суданецът също започна да се тревожи от дългия път. Понякога му идваше на ум да се върнат във Фашода, защото, ако се бяха разминали със Смаин, можеха да се заблудят в дивите местности, където освен глада ги заплашваха дивите зверове и още по-дивите негри, обхванати от мъст заради ловните експедиции, устройвани срещу тях. Но понеже не знаеше, че СекиТамала тръгва срещу Емин, защото разговорът не стана в негово присъствие, страхуваше се от мисълта, че ще трябва да застане пред очите на силния емир, който му заповяда да заведе децата при Смаин и му даде писмо за него, като му заяви, че ако не свърши добре задължението си, ще увисне на бесилката. Всичко това изпълваше душата му с мъка и злоба. А за своите разочарования вече не смееше да си отмъщава на Стас и Нели, затова, пък плещите на бедния Кали всеки ден се обливаха в кърви под бича му. Младият роб се приближаваше до суровия си господар винаги с трепет и тревога, но напразно прегръщаше той краката му и целуваше ръцете му, напразно падаше по очи пред него. Нито покорството, нито стоновете трогваха каменното му сърце и бичът при най-малкия повод, а понякога и без повод раздираше тялото на нещастното момче. Нощем поставяха на краката му дъска с прорези, за да не избяга. Денем вървеше завързан край коня на Гебхър, което забавляваше много Хамис. Нели оплакваше със сълзи злата участ на Кали, Стас се възмущаваше от душа и на няколко пъти упорито се застъпваше за него, но като-забеляза, че това повече дразни Гебхър, само стискаше зъби и мълчеше. Ала Кали разбра, че двамата се застъпват за него и ги обикна дълбоко със своето изстрадало, нещастно сърце.
От два дни пътуваха през скалист прулом с високи стръмни канари. По нанесените и разпръснати в безпорядък камъни, лесно можеше да се познае, че през дъждовния период пруломът се напълва с вода, но сега неговото дъно беше напълно сухо. От двете страни под стените растеше оскъдна трева, много тръни, а тук-там дори и дървета. Гебхър се впусна в това каменно гърло, защото непрекъснато водеше нагоре и той смяташе, че ще ги заведе на някаква височина, откъдето ще му бъде лесно да забележи денем дима, а нощем огньовете в лагера на Смаин. На някои места пруломът ставаше толкова тесен, че успоредно можеха да вървят само два коня, на други се разширяваше и образуваше малки, кръгли долини, оградени сякаш с високи каменни зидове, на които седяха големи павиани, играеха си, врякаха и се зъбеха срещу кервана.
Беше пет часът следобед. Слънцето-вече клонеше към залез. Гебхър мислеше за нощуването; искаше само да стигне до някаква долинка, където ще може да направи зериба, т. е. да огради кервана заедно с конете с. плет, от бодливи мимози и акации, които да ги предпазят от дивите животни. Саба тичаше напред, пролайваше към маймуните, които скачаха изплашено щом го зърнеха, и много често изчезваше зад завоите на прулома. Ехото високо повтаряше неговия лай.
Изведнъж обаче той млъкна, а след малко дотича бързо при конете с настръхнала козина на гърба и подвита. отдолу опашка. Бедуините и Гебхър се досетиха, че навярно нещо го е изплашило и като се спогледаха, тръгнаха напред, за да разберат причината. Но като минаха малкия завой, те спряха конете и в миг застанаха като приковани отгледката, която се откри пред очите им.
Върху невисока скала, която се намираше точно в средата на доста широкия на това място прулом, лежеше лъв.
От него ги отделяха най-много сто крачки. Като ги забеляза, мощното животно се надигна на предните си лапи и се загледа в ездачите и конете. Залязващото слънце огряваше огромната му глава, рунтавите му гърди — и в червеното сияние той приличаше на един от сфинксовете, които красят входовете към древните египетски храмове.
Конете заприклякваха на задниците си, взеха да се въртят и отстъпват. Изумените и изпаднали в ужас ездачи не знаеха какво да предприемат и от устата им се изтръгваха само тревожните и безпомощни слова: „Аллах! Бисмиллах! Аллах акбар!“