От описанията на африканските пътешествия Стас знаеше, че по този начин пътешествениците се предпазват от дивите зверове. Конете обаче не можеха да се поберат зад плета, затова като ги разседлаха и свалиха от тях металните съдове и торбите, момчетата само ги спънаха, за да не се отдалечат твърде много заради тревата и водата. Впрочем Меа намери вода наблизо, в една каменна вдлъбнатина под отсрещните скали, която образуваше нещо като малък басейн. Вода имаше много, та щеше да стигне и за конете и за сваряване на токачките, застреляни сутринта от Хамис. В дисагите, които заедно с палатката носеше магарето, се намериха също така около три големи делви дура и няколко шепи сол, както и връзка сушени корени от маниока.
Това беше достатъчно за една богата вечеря. От нея се възползуваха обаче преди всичко Кали и Меа. Малкият негър, когото Гебхър държеше в ужасен глад, изяде такова количество храна, което можеше да стигне за двама. Но затова той беше от все сърце благодарен на своите нови господари и веднага след вечерята падна по очи пред Стас и Нели в знак, че желае до края на живота си да остане техен роб, а след това изрази по същия покорен начин преклонението си пред пушката на Стас, разбирайки, изглежда, че е по-безопасно да си спечели благоразположението на така страшното оръжие. После заяви, че докато „великият господар“ и „бейби“ спят, той ще бди на смени с Меа, за да не угасне огънят — и клекна край него, тананикайки си тихо нещо като песен, в която често се повтаряха думите „Симба куфа! Симба куфа!“, което на езика кисвахили означава: „Лъвът е убит!“
Ала нито на „великия господар“, нито на малката „бейби“ им беше до сън. След многото молби на Стас Нели преглътна само няколко парченца от токачката и няколко зрънца сварена дура . Тя казваше, че не е нито гладна, нито й се спи, а само е жадна. Стас се изплаши да не би да има температура, но видя, че ръцете й са хладни, дори прекалено студени. Той я убеди обаче да влезе в палатката, където беше подредил постелята за нея, а преди това старателно бе претърсил тревата за скорпиони. С щуцера в ръка Стас седна на камъка, за да я пази от дивите зверове в случай, че огънят се окаже недостатъчна защита. Беше обхванат от неизмерима умора и изтощение. В себе си повтаряше: „Убих Дембхър и Хамис, убих бедуините, убих лъва и сме свободни.“ Но сякаш тези думи му повтаряше някой друг и сякаш сам не разбираше, какво означават те. Само имаше чувството, че са свободни, но заедно с това, че е станало нещо страшно, което го изпълваше с безпокойство и като камък тежеше на гърдите му. Накрая мислите му започнаха да се сковават. Дълго време той гледаше огромните нощни пеперуди, които се въртяха над пламъците и накрая започна да се олюлява и да дреме. Кали също дремеше, но често се будеше и притуряше клони в огъня.
Настъпи дълбока и — което рядко се случва край тропиците, тиха нощ. Чуваше се само пращенето на горящите трънки и съскането на пламъка, който осветяваше надвисналите в полукръг скали. Месецът не освети дълбините на прулома, но във висините трептяха рой непознати звезди. Стана толкова студено, че Стас се събуди, отърси се от сънливата си скованост и се загрижи дали студът не измъчва малката Нели.
Ала той се успокои, като си спомни, че я остави в палатката върху одеялото от кече, което Динах беше взела още във Фаюм. Дойде му също така на ум, че като пътуваха още от Нил непрекъснато, макар и постепенно все нагоре, сигурно след толкова дни са стигнали вече доста високо, в краищата, където треската не върлува толкова, колкото в ниското поречие на реката. Пронизващият нощен хлад като че ли потвърждаваше това предположение.
И тази мисъл го поуспокои. Той влезе за малко в палатката, за да провери дали Нели спи спокойно, след това се върна, седна по-близо до огъня и отново започна да дреме, дори заспа дълбоко.
Изведнъж го събуди ръмженето на Саба, който преди това се бе настанил за сън до самите му крака.
Кали също се размърда и двамата взеха да се взират неспокойно в едрия мастиф, който изпънат като струна, с наострени уши, душеше дълбоко с ноздри по посоката, откъдето бяха дошли, и се взираше в тъмнината.
Козината на врата и гърба му настръхна, а гърдите му се издуваха от въздуха, който,ръмжейки, поемаше в дробовете си.
Младият роб бързо хвърли сухи клони в огъня.
— Господарю — прошепна той, — вземеш пушка! Вземеш пушка!
Стас взе пушката и се промъкна пред огъня, за да види по-добре мрачните глъбини на прулома. Ръмженето на Саба премина в прекъсвано полайване. Дълго време нищо не се чуваше, след което обаче до ушите на Кали и Стас стигна далечен, глух тътен, сякаш някакви грамадни животни тичаха към огъня. Сред тишината този тътен отекваше между скалните стени и ставаше все по-силен.