Стас разбра, че се приближава смъртна опасност. Но какво ли можеше да бъде това? Може би биволи или двойка носорози, която търси изход от прулома? В такъв случай, ако гърмежът не ги изплаши и не ги върне, нищо няма да спаси кервана, защото тези животни, не по-малко свирепи и нападателни от хищниците, не се боят от огън и всичко ще стъпчат по пътя си …
А ако това е някакъв отряд на Смаин, който, попаднал на труповете в прулома, преследва убийците? Стас сам не знаеше, кое би било по-добре — бързата смърт или новото робство? Наред с това му мина през ум, че ако в отряда е самият Смаин, може би ще ги пощади, но ако го няма, дервишите ще ги убият веднага или пък, което е по-лошо, ще ги измъчват жестоко преди смъртта.
„Ах — помисли си той, — дай боже да бъдат животни, а не хора!“
А в това време тътенът растеше и се бе превърнал в силен тропот на копита, докато накрая от тъмнината изплуваха блеснали очи, издути ноздри и развени от тичането гриви.
— Коне! — извика Кали.
Бяха конете на Гебхър и Хамис. И двата тичаха в луд бяг, гонени очевидно от някакъв страх, но като попаднаха вснопа светлина и видяха своите спънати събратя, те се изправиха на задните си крака, след това пръхтейки, вриха копитата в земята и за миг останаха неподвижни.
Ала Стас не свали пушката от лицето си. Беше сигурен, че всеки миг след конете ще се покаже рунтава лъвска глава или плоска глава на пантера. Но чакаше напразно. Полека-лека конете се успокоиха, нещо повече, след известно време Саба престана да души и като се завъртя няколко пъти на място, както правят обикновено кучетата, легна си, сви се на кравай и затвори очи. Очевидно някакъв хищник бе преследвал конете, но като усетил дима или видял върху скалите отражението на огъня, се бе оттеглил далече.
— Все пак трябва нещо много да ги е изплашило — рече Стас на Кали, — след като не ги е било страх да пребягат край труповете на хората и лъва.
— Господарю — отвърна момчето, — Кали се досеща какво се е случило. Много, много хиени и чакали влязло в падината и тръгнало към трупове. Конете бяга пред тях, но хиени не гонят, защото те ядат Гебхър и други …
— Възможно е, но ти иди сега,разседлай конете, вземи съдовете и торбите и ги донеси тук. И не се страхувай, пушката ще те пази.
— Кали не се бои — отвърна момчето.
И като разреди малко тръните до самата скала, той се измъкна отвъд, зерибага, а в това време от палатката излезе Нели.
Саба стана веднага и докосвайки я с нос, си изпросваше обикновените милувки. Но тя протегна ръка и веднага я дръпна назад сякаш с отвращение.
— Сташек, какво се е случило? — попита момичето.
— Нищо. Дотичаха другите коне. Техният тропот ли те събуди?
— Събудих се преди това и дори исках да изляза от палатката, но…
— Но какво?
— Мислех си, че може да ми се разсърдиш. — Аз? На тебе?
Нели вдигна очи и го гледаше с някакъв особен поглед, както никога преди това не го беше гледала. Върху лицето на Стас се изписа голямо учудване, защото в погледа и думите й прочете страх.
„Тя се страхува от мен!“ — помисли си той.
И в първия момент сякаш почувствува някакъв проблясък на задоволство. Блазнеше го мисълта, че след онова, което беше сторил, дори Нели вече го смята не само напълно зрял човек, но и страшен воин, всяващ страх около себе си. Ала това продължи кратко, защото злата участ бе развила у него чувството на наблюдателност и той като че ли забеляза в неспокойните очи на момичето наред с тревогата и някакво отвращение към станалото, към пролятата кръв и към ужаса, на който тя беше свидетел; спомни си как преди малко тя отдръпна ръката си не желаейки да погали Саба, който беше доудушил единия от бедуините. Да! Стас сам усещаше в гърдите си някаква мъка. Едно е да четеш в Порт Саид за американските трапери, които в далечния Запад избиват цели дузини червенокожи индианци, а съвсем друго — сам да извършиш това и да видиш как живите допреди малко хора хъркат в последна агония сред локвите кръв. Да! Без съмнение сърцето на Нели е изпълнено със страх, но и с отвращение, което ще остане завинаги у нея. „Ще се бои от мен — помисли си Стас, — ала неволно дълбоко в сърцето си няма да престане да ме укорява и това ще бъде възнаграждението ми за всичко, което сторих за нея“.
При тази мисъл голяма мъка изпълни гърдите му, защото прекрасно си даваше сметка, че ако не беше Нели, той отдавна щеше или да бъде убит, или да избяга. За нея изтърпя всичко това, което бе изтърпял, а ето за какво са били Мъките и гладуването — тя сега стои изплашена отпреде му, сякаш не е същата малка сестричка, и вдига очи към него не с предишната доверчивост, а с удивление и боязън. Изведнъж Стас се почувствува много нещастен. За първи път в живота си разбра какво значи огорчение. Сълзите напираха в очите му и ако не се съобразяваше, че на „страшния воин“ никак не подхожда да се разплаче, може би щеше да стори това.