Дневната светлина пропъди нощните страхове; двамата се събудиха не само отпочинали, но и ободрени духом. Нели изглеждаше по-добре и се чувствуваше по-силна, а тъй като и двамата искаха да заминат колкото може по-далеч от мястото, където лежаха разстреляните суданци, веднага след като се нахраниха, качиха се на конете и тръгнаха напред. По това време на деня всички пътешественици из Африка се спират на обедна почивка и дори керваните, съставени от негри, се крият под сянката на огромните дървета, защото настъпват така наречените „бели часове“ — часове на зной и мълчание, когато слънцето безмилостно пече и гледа отвисоко, сякаш търси кого да убие. По това време всички животни се завират в най-големите гъсталаци: престава песента на птиците, престава жуженето на насекомите и цялата природа потъва в тишина, спотайва се, сякаш се стреми да се предпази от погледа на злото божество. Ала те пътуваха през прулома, в който една от стените хвърляше дебела сянка, и можеха да се придвижват напред, без да се излагат на опасния пек. Стас не искаше да напускат прулома, първо, защото по високото можеха отдалеч да бъдат забелязани от отредите на Смаин, и, второ, защото в него беше по-лесно да се намери в скалните пукнатини вода, която на откритите места попиваше в земята или се изпаряваше под действието на слънчевите лъчи.
Непрекъснато, макар и незначително, пътят водеше нагоре. На отделни места по скалните стени се виждаха жълти залежи.от сяра.
Водата в пукнатините също беше наситена с нейната миризма, което неприятно напомняше на двете деца за Омдурман и махдистите, които си мажеха косите с мазнина, размесена с прах от сяра. На други места обаче се долавяше мирисът на мускусни котки, а там, където от високите върхари се спускаха надолу в падината великолепните каскади на лианите, се разнасяше упойващият аромат на ванилия. Малките пътешественици с удоволствие се спираха под сянката на тези бродирани завеси с пурпурни и лилави цветове, които заедно с листата представляваха храна за конете. Животни не се виждаха, само тук-таме по скалните отломъци клечеха маймуни, които на фона на небето приличаха на фантастични езически божества, каквито красят ъглите на храмовете в Индия. Големите гривести самци се зъбеха на Саба или проточваха като хоботчета муцуните си в знак на изненада и ярост, едновременно с това те подскачаха, мигаха с очи и се чешеха по хълбоците. Ала Саба, свикнал вече с тази постоянна гледка, не обръщаше особено внимание на заплахите им.
Пътуваха бодро. Радостта от възвърнатата свобода пропъди от гърдите на Стас мъката, която го душеше през нощта. Сега умът му беше зает само с мисълта, какво да прави по-нататък, как да изведе Нели и себе си от областите, където ги заплашваше ново робство при дервишите, как да се справя през време на дългите пътувания през джунглата, за да не умрат от глад и жажда, и накрая — накъде да вървят? Знаеше още от Хатим, че по права линия от Фашода до абисинската граница няма повече от пет дни път, и пресметна, че това прави около сто английски мили. А от тръгването им от Фашода са минали близо две седмици, затова ясно беше, че не са пътували по най-късия път, а при търсенето на Смаин е трябвало да завият доста много на юг. Спомни си, че на шестия ден от пътуването преминаха река, която не беше Нил, а след това, преди местността да започне да се възвишава нагоре, минаха край някакви големи блата. В училището в Порт Саид учеха доста подробно география на Африка и на Стас му беше останало в паметта името Балор, с което бяха означени разливите на малко известната река Собат, приток на Нил. Той не беше сигурен, че са минали точно покрай тези разливи, но предполагаше, че са те. Дойде му на ум, че и Смаин, ако е искал да налови пленници, не ги е търсил направо на изток от Фашода, защото там страната беше вече напълно обезлюдена от дервишите и едрата шарка, а е трябвало да върви на юг, в непосещаваните досега от експедицията области. Стас стигна до заключението, че вървят по следите на Смаин и в първия момент тази мисъл го изплаши.
Той започна да се двоуми дали не трябва да напуснат прулома, който все повече завиваше на юг, и да тръгнат на изток. Но като помисли малко, отказа се от това намерение. Разбира се, да вървят по следите на бандата на Смаин на разстояние два или три дни — това му се стори най-безопасно, защото беше напълно изключено Смаин да се върне по този криволичещ път с живата човешка стока, вместо да се насочи направо към Нил. Стас разбра също така, че до Абисиния може да се мине само от юг, където тази страна опира о дивата джунгла, а не през източната граница, зорко пазена от дервишите.