По молба на Нели Стас извади от един вързоп стъклен гердан, който им даде при заминаването от Омдурман гъркът Калиополи, и украси с него чудесната шия на Кали, а той, ощастливен от подаръка, с голяма гордост веднага погледна Меа и каза:
— Меа няма гердан, Кали има, защото Кали е от „голям свят“.
Така беше възнаградена саможертвата на черното момче. А пък Саба получи много строго мъмрене и за втори път от времето на службата си при Нели разбра, че е лош и ако още веднъж направи подобно нещо, ще го водят вързан като малко кученце. Той слушаше, мърдайки по доста двусмислен начин с опашка. Ала Нели твърдеше, че по очите му личи как се срамува и сигурно се е изчервил, но това не може да се види само защото муцуната му е покрита с козина.
След това имаше закуска, състояща се от диви смокини и от бут на гну, а през време на закуската Кали разказваше своите приключения. Стас превеждаше на английски на Нели, която не разбираше езика кисвахили. Оказало се, че биволът е избягал далеч. На Кали му било трудно да намери дирята, тъй като нощта била безлунна. За щастие, преди два дни бе валяло и земята не била много твърда, благодарение на което копитата на тежкото животно отпечатвали в нея следи. Кали ги търсел с помощта на пръстите на краката си и вървял дълго. Накрая биволът паднал и сигурно е паднал мъртъв, защото нямало никакви следи от борба между него и Саба. Когато Кали го намерил, Саба вече бил изял по-голямата част от предната плешка на бивола и въпреки че повече не можел да яде, не позволявал да се приближат до месото две хиени и десетина чакали, които стояли наоколо в очакване по-силният хищник да завърши пира и да се отдалечи.
Момчето се оплакваше, че кучето ръмжало и срещу него, но тогава той го заплашил с гнева на великия господар’ н на бейби, след това го хванал за нашийника и го оттеглил от бивола, като го пуснал едва в прулома.
С това приключи разказът за нощните приключения на Кали, след което всички се качиха на конете и тръгнаха в добро настроение по-нататък.
Единствено дългоногата Меа, макар да бе тиха и покорна, поглеждаше завистливо гердана на младия негър, нашийника на Саба и си мислеше с тъга в душата:
„Те и двамата са от «голям свят», а аз имам само пиринчена халка на единия крак“.
XXIV
Следващите три дни пътуваха все през прулома и непрекъснато нагоре. Дните бяха предимно знойни, а нощите или хладни, или задушни. Наближаваше дъждовният период. Тук и там на хоризонта се показваха облаци, бели като мляко, но дълбоки и кълбести. В някои посоки вече се забелязваха дъждовни струи и далечни небесни дъги. На третия ден сутринта един такъв облак се пръсна над главите им също като бъчва, на която е паднал обръчът, и ги намокри с топъл и обилен, но за късмет краткотраен дъжд. След това времето стана отново хубаво и можеха да продължат пътуването си.
Отново се появиха толкова много токачки, че Стас стреляше по тях, без да слиза от коня, и уби пет, което беше предостатъчно, за да се нахранят един път дори заедно със Саба. Пътуването в освежения въздух не беше мъчително, а изобилието на животни и вода премахваше опасността от глад и жажда. Въобще всичко вървеше по-леко, отколкото очакваха, затова Стас винаги беше в добро настроение и като пътуваше близо до момичето, разговаряше с него весело, а понякога и се шегуваше:
— Знаеш ли какво, Нели — каза той, когато спряха за малко конете под едно огромно хлебно дърво, от което Кали и Меа късаха грамадни, плодове, подобни на пъпеши, — понякога ми се струва, че аз съм странствуващ рицар.
— Какво е това странствуващ рицар? — попита Нели, като обърна към него прелестната си главичка.
— Много, много отдавна, в средните векове, имало такива рицари, които пътували по света и търсели приключения. Воювали с великани и змейове и знаеш ли, всеки си имал своя дама, за която се грижел и която защищавал.
— Аз такава дама ли съм?
Стас помисли малко, след това каза:
— Не. Ти си още малка за това. Онези са били все големи.
И дори през ум не му мина, че нито един странствуващ рицар не е направил толкова много за своята дама, колкото той за малката си сестричка — просто му се струваше, че това, което правеше, е нещо съвсем естествено.
Ала Нели се почувствува засегната от неговите думи и като издаде напред устни, каза с навъсено личице:
— А веднъж в пустинята ми каза, че съм постъпила като тринайсетгодишна! Да, да!
— Е, но само веднъж. А ти си още на осем години.
— Но след десет години ще стана на осемнайсет!
— Голяма работа! А аз ще бъда надвайсет и четири! На такава възраст човек не мисли за никакви дами, защото си има други грижи на главата. Това е ясно.