След това отново настъпи мрак.
Стас се изплаши за Нели и опипом тръгна към палатката. Защитена от могилата на термитите и от огромния дънер, палатката още стоеше, но първият по-силен напор на вихъра можеше да измъкне вързилата и да я отвлече бог знае къде. А вихърът ту отслабваше, ту се втурваше с бясна сила, като носеше вълни от дъжд и цели облаци от листа и клони, потрошени в близката гора. Стас беше обзет от отчаяние. Не знаеше да остави ли Нели в палатката, или да я изведе от нея. В първия случай тя можеше да се уплете във първите и да бъде отнесена заедно с платненото покривало; във втория — щеше да се измокри и също можеше да бъде отнесена, защото макар и несравнимо по-силен, Стас се одържаше на краката си с най-големи усилия.
Въпросът беше разрешен от вихъра, който миг след това грабна покрива на палатката. Платнените стени вече не предпазваха от дъжда. Не оставаше нищо друго, освен да чакат преминаването на бурята сред мрака, в който кръжеха наоколо двата лъва.
Стас предполагаше, че и те може би са се скрили от пороя в близката гора, но беше напълно сигурен, че след стихването на бурята ще се върнат пак. Положението беше още по-опасно, защото вятърът разнищи докрай зерибата.
Всичко ги заплашваше с гибел. Пушката на Стас нямаше да свърши никаква работа. Енергичността му — също. Пред бурята, гръмотевиците, урагана, дъжда, мрака и пред лъвовете, които може би се бяха спотаили само на няколко крачки, той се чувствуваше безсилен и безпомощен. Люшканите от вихъра платнени стени обливаха отвсякъде децата с вода, затова като обгърна с ръка раменете на Нели, Стас я изведе от палатката, очаквайки смъртта или божията милост.
И тогава, между два порива на вихъра, до тях стигна гласът на Кали, едва доловим сред плющенето на дъжда.
— Велики господарю, на дърво! На дърво!
И в същия миг краят на спуснатото отгоре мокро въже докосна рамото на момчето.
— Завържи бейби, а Кали изтегли — продължаваше да вика негърът.
Стас не се поколеба нито миг. Като уви Нели с постелята, за да не се впие въжето в тялото й, върза я с него през кръста, след това я вдигна нагоре с прострени ръце и извика:
— Тегли!
Първите клони на дървото бяха доста ниско и пътешествието на Нели във въздуха не продължи дълго. След малко Кали я хвана със силните си ръце и я постави между дънера и един дебел клон, където имаше място дори за половин дузина подобни дребни същества. Никакъв вятър не можеше да я отнесе оттам и въпреки че по цялото дърво се стичаше вода, дебелият около петнайсетина стъпки дънер я предпазваше от новите дъждовни талази, носени косо от вихъра.
Като настани малката бейби, негърът пусна отново въжето на Стас, но той подобно капитан на потъващ кораб, който напуска последен палубата, заповяда на Меа да се изкачи преди него.
Нея Кали не трябваше въобще да я тегли, защото само за миг тя се изкачи по въжето с такава сръчност, сякаш беше родна сестра на шимпанзето. На Стас му беше по-трудно, но и той се оказа достатъчно добър гимнастик, за да преодолее тежестта на собственото си тяло, на пушката и повече от десетина патрона, с които бе напълнил джобовете си. Така и четиримата се намериха на дървото, До такава степен Стас беше свикнал да мисли при всяко положение, за Нели, че и сега се зае да провери .няма ли опасност да падне, достатъчно ли е мястото и може ли да си легне. Като се успокои, той започна да си блъска главата как да я предпази от дъжда. Срещу него обаче нямаше никакво средство. Да се направи някакъв покрив над главата й би било .лесно през деня, но сега ги обгръщаше такъв мрак, че самите те въобще не се виждаха помежду си. Ако поне бурята престанеше и ако можеха да накладат огън, щяха да изсушат дрехите на Нели! Стас си мислеше с отчаяние, че измокреното до кости момиче неминуемо ще усети сутринта Първите пристъпи на тропическата треска.
Страхуваше се, че след бурята, призори, ще стане студено, както беше през миналите нощи. Досега обаче пристъпите на вятъра бяха топли, а дъждът като загрят. Стас се учудваше само на упоритостта му, защото знаеше, че тропическите бури колкото са по-свирепи, — толкова по-кратко продължават.
Едва след доста време гръмотевиците заглъхнаха и напорът на вятъра отслабна, но дъждът продължаваше да вали, макар и не толкова проливен както в началото, но едър и обилен, та листата на набака не представляваха вече никаква закрила. Отдолу се дочуваше шум от вода, сякаш цялата джунгла се беше превърнала в езеро. Стас си помисли, че в прулома ги е очаквала неизбежна гибел. С дълбока скръб го изпълваше също така Мисълта, за участта на Саба и не се осмеляваше да заговори за него с Нели. Все пак имаше малка надежда, че умното куче е намерило безопасно място някъде между стърчащите над прулома скали. Но нямаше никаква възможност да му се помогне с каквото и да било.