И така, те седяха мокри един до друг между широкостволите клони в очакване на деня. След още няколко часа въздухът започна да изстива и накрая дъждът престана. Изглежда водата вече се стичаше само надолу по наклона, защото не се чуваше нейният плясък и шум. Стас беше забелязъл през миналите дни, че Кали умее да разпали огън дори от мокри клони, затова му дойде на ум да накара негъра да слезе и да опита и сега. Ала в момента, когато се обърна към него, стана нещо, което накара и четиримата да изтръпнат.
Внезапно конско цвилене раздра дълбоката нощна тишина — страшно, потресаващо, пълно с болка, тревога и смъртен ужас. В тъмнината нещо закипя, разнесе се късо хриптене, последваха глухи стенания, второ, още по-ужасяващо конско цзилене, след което всичко утихна.
— Лъвове, велики господарю! Лъвове убиват коне! — прошепна Кали.
В това нощно нападение, в тази бруталност на зверовете и въз внезапното изтребване на беззащитните животни имаше нещо толкова ужасно, че за миг Стас изтръпна и забрави за пушката. Всъщност какъв смисъл имаше да стреля в подобна тъма? Най-много блясъкът и гърмът да изплашат нощните убийци и те да изоставят удушените вече коне и да подгонят другите, които са се пръснали и избягали от мястото на бивака, доколкото биха могли да стигнат далеч със спънатите си крака.
Тръпки побиха Стас при мисълта какво щеше да стане, ако бяха останали долу. Притисната към него, Нели трепереше силно, обзета сякаш от първия пристъп на треската, но дървото ги предпазваше поне от нападение. Кали просто им беше спасил живота.
Все пак това беше страшна нощ — една от най-страшните през цялото пътуване.
Те седяха като мокри птици на клона, вслушвайки се какво става долу. А там известно време цареше, дълбоко мълчание, но скоро след това се дочу ръмжене, звуци като че ли от мляскане, смучене на откъснатите парчета месо, придружено от хрипливото дишане и пъшкане на зверовете.
Миризмата на сурово месо и кръв стигна чак до дървото, защото лъвовете пируваха на не повече от двайсетина крачки от зерибата .
И пируваха толкова дълго, че накрая Стас го хвана яд. Взе пушката и гръмна по посока на шума.
Отвърна му само прекъснат гневен рев, след който се чу трясъкът на костите, трошени от мощните челюсти. В дълбочината на мрака просветнаха синкавочервените очи на хиените и чакалите, които чакаха своя ред.
Така минаваха дългите часове на нощта.
XXV
Най-после слънцето изгря и освети джунглата, китките дървета и цялата гора. Лъвовете изчезнаха, преди първият лъч да блесне на хоризонта. Стас заповяда на Кали да накладе огън, а на Меа да извади вещите на Нели от корената торба, в която бяха прибрани, да ги изсуши преоблече момичето колкото може по-бързо. А той самият взе пушката и отиде да разгледа бивака и да види опустошенията, причинени от бурята и от двамата нощни убийци.
Точно зад зерибата, от която бяха останали само колчетата, лежеше първият кон, почти наполовина изяден, на сто крачки по-нататък — вторият, едва наченат, а до самия него — третият, с разкъсан корем и разбит череп. Всички те представляваха страшна гледка, защото очите им бяха отворени със застинал в тях ужас, муцуните им — озъбени. Земята беше изпотъпкана, в ямичките имаше цели локви кръв. Такава ярост обзе Стас, че в този миг той почти желаеше да се появи зад някой храст рошавата глава на ленивия след нощния пир разбойник, за да може да забие куршум в нея. Ала трябваше да отложи отмъщението си за по-късно, защото сега имаше друга работа. Трябваше да намери и да хване останалите коне. Момчето предполагаше, че са се скрили в гората, както и Саба, чийто труп никъде не се виждаше. Надеждата, че верният другар при пътешествието не е станал жертва на хищниците, зарадва до такава степен Стас, че настроението му се подобри, а радостта му нарасна още повече, когато намери магарето. Оказа се, че мъдрият дългоушко дори не се бе мъчил да бяга много надалеч. Просто беше се заврял зад зерибата — в ъгъла между могилата на термитите и дървото и там със защитени глава и хълбоци бе чакал да види какво ще се случи по-нататък, готов за всеки случай да отблъсне нападението със смело чифте. Но изглежда лъвовете въобще не го бяха забелязали, а когато слънцето изгря и опасността беше минала, той бе сметнал за разумно да си легне и да си почине след изпълнената с драматични събития нощ.
Като обикаляше край бивака, Стас най-после намери по размекнатата земя отпечатъци от конски копита. Следите водеха към гората, след това завиваха към прулома. Това беше добре, защото да се хванат конете в прулома не беше много трудно. Двайсетина крачки по-нататък в тревата намери въжето, което един от конете беше скъсал при бягането. Той сигурно бе избягал много далеч, та засега можеха да го считат за изгубен. Другите два Стас забеляза зад една ниска скала, не в самата падина, а на брега. Единият се въргаляше; другият щипеше светлозелената трева. И двата изглеждаха много изморени, като след дълъг път. Но дневната светлина беше пропъдила тревогата от сърцата им, защото посрешнаха Стас с късо приятелско процвилване. Конят, който се въргаляше, скочи на крака и момчето забеляза, че и той се е освободил от примката, но за късмет бе предпочел все пак да остане при другаря си, вместо да бяга накъдето му видят очите.