Той говореше така на шега. но вътрешно се страхуваше, защото при силна дневна светлина лицето на Нели имаше болнав вид, и Стас за пръв път разбра ясно, че ако работите вървят така и занапред, бедното дете не може би, а неминуемо ще умре. При тази мисъл краката му се разтрепераха, защото изведнъж усети, че ако тя умре, той също няма за какво да живее, нито да се връща в Порт Саид.
„Какво ще правя тогава?“ — помисли си той.
Обърна се за малко, за да не забележи Нели мъката и страха в очите му, след това отиде при събрания багаж под дървото, отхвърли дебелото наметало, с което беше покрито сандъчето с патроните, отвори го и започна да търси нещо.
Там той съхраняваше в малко стъклено флаконче последния прах хинин и го пазеше като зеницата на очите си за „черни дни“, т.-е. в случай че Нели се разболее от тропическа треска. Но сега беше почти сигурен, че след такава нощ неминуемо ще настъпи първата криза, затова реши да я предотврати. Вършеше това със свито сърце, защото си мислеше какво ще стане по-късно, и ако не беше това, че на мъж и на началник на керван не подхожда да плаче, той би се разплакал над този последен прах.
И като искаше да прикрие вълнението си, той придаде на лицето си твърде строг израз, върна се при момичето и каза:
— Нели, вземи преди ядене последния хинин.
А тя го попита:
— Ами ако ти се разболееш от треска?
— Тогава ще се треса. Сега вземи, казвам ти.
Тя взе праха, без да упорствува повече, защото, откакто той изби суданците, малко се страхуваше от него, въпреки грижите, с които я обграждаше, и добрината, която проявяваше към нея. После седнаха на закуска и след мъчителната нощ супата от токачки се оказа много вкусна. Веднага след закуската Нели заспа и не се събуди няколко часа. През това време Стас, Кали и Меа стегнаха кервана, донесоха от прулома покрива на палатката, оседлаха конете, натовариха магарето и закопаха под корените на набака нещата, които не можеха да вземат. По време на работата ги измъчваше страшна жажда за сън, но Стас, от страх да не се успят, позволи — на себе си и на тях — да подремнат един след Друг.
Може би беше около два часът, когато отново тръгнаха на път. Стас държеше пред себе си Нели, Кали яздеше с Меа на другия кон. Не слязоха обаче направо в дола, а се придвижиха между брега и гората.
Само през тази дъждовна нощ младата джунгла беше израсла доста, но почвата под нея беше черна и личаха следите от огън. Лесно беше да се разбере, че оттук или беше минал Смаин със своя отряд, или пожарът беше дошъл отдалече, гонен от вятъра из сухата джунгла и Накрая попаднал на мокър лес, беше се промъкнал през не особено широкото пространство между него и прулома и бе отминал по-нататък. Стас искаше да провери няма ли по този път някакви следи от биваци на Смаин или пък отпечатъци от копита и с радост се увери, че не се забелязва нищо такова. Кали, който добре разбираше от подобни неща, твърдеше със сигурност, че огънят е бил донесен от вятъра и оттогава са минали вече петнайсетина дни.
— Това означава — забеляза Стас, — че Смаин със своите махдисти е стигнал вече бог знае къде и че в никакъв случай не ще попаднем в ръцете му.
След това двамата с Нели започнаха да разглеждат с любопитство растителността, защото никога досега не бяха преминавали така близо до субтропическа гора. Сега пътуваха точно покрай нея, за да имат сянка над главите си. Тук земята беше влажна и мека, обрасла с тъмнозелена трева, мъх и папрат. Тук-таме се срещаха стари, изгнили дънери, покрити сякаш с килим от чудесни орхидеи с пъстри като пеперуди цветчета, и със също такава пъстра чашка в средата на венчето. Там, където проникваше слънцето, земята беше позлатена от други странни орхидеи, дребни и жълти, с две листенца на цвета, издигнати край трето листенце и образуващи фигурка, която приличаше на главата на животно с големи заострени уши. На някои места лесът беше подплатен с храсти от див ясмин, сплетени в гирлянди от тънки виещи се растения с розови цветове. Плитките оврази и падини бяха обрасли с папрати, сбити в един непроницаем гъсталак: едни ниски, широколистни, други високи, с обвити като къдели стебла, стигащи чак до първите клони на дърветата и прострени под тях като изящна зелена дантела. Навътре дърветата не бяха еднакви: финикови и ветрилови палми, хлебни и смокинови дървета, еуформни и различни гигантски акации, дървета с тъмни и лъскави листа, светли или червени като кръв — едно до друго, дънер до дънер, преплели клоните си, отрупани с жълти и пурпурни цветове, те приличаха на свещници.