На някои места въобще не се виждаха дървета, защото от земята до самите върхари те бяха покрити с виещи се растения, които се прехвърляха от един дънер на друг и сякаш образуваха огромни букви W и спускайки се надолу като гирлянди, пердета и цели завеси. Каучуковите лиани направо задушаваха дърветата с хиляди змиевидни плетеници и ги превръщаха в пирамиди, отрупани с бели като сняг цветове. Край по-големите лиани се увиваха по-малки и плетеницата ставаше неимоверно гъста, на места почти се превръщаше в стена, през която не би успял да се промъкне нито човек, нито животно. Само на някои места, откъдето бяха минавали слонове, срещу чиято сила нищо не може да се опре, те бяха пробити и образуваха в гъсталака дълбоки зигзагообразни коридори.
Песента на птиците, която прави толкова приятни горите в Европа, съвсем не се чуваше, но затова пък сред върхарите на дърветата се разнасяха най-причудливи гласове — едни приличаха на звук от трион, други — на звън на литаври, трети — на щъркелово тракане, на скърцане на стара врата, на ръкопляскане, на котешко мяукане, дори на силен, свадлив човешки разговор.От време на време над дърветата се издигаше малко ято сиви, зелени, бели папагали или прелиташе орляк пъстропери тукани с тих вълнообразен полет. Понякога на снежнобелия фон на каучуковите пълзящи растения се мярваха като горски духове малки маймунки траурни ь съвсем черни, с изключение на опашката с бели ивици отстрани и със също такива бакенбарди, опасващи черното им като въглен лице.
Децата гледаха смаяни този странен лес, който може би очите на бял човек още не бяха виждали. Много често Саба се втурваше в гъсталака, откъдето долиташе неговият весел лай. Хининът, закуската и почивката бяха подкрепили малката Нели. Лицето й бе се оживило и придобило лека руменина, очичките гледаха по-весело.Тя често-често разпитваше Стас как се казват различните дървета и птици, а той й отговаряше, доколкото знаеше. Накрая тя заяви, че иска да слезе от коня и да набере много цветя.
Но момчето се усмихна и каза:
— Веднага ще те изядат сиафите.
— Какво е това сиафи? Нещо по-страшно ли е от лъва?
— И по-страшно, и не. Това са мравки, които много хапят. Гъмжи от тях по клоните, откъдето падат като огнен дъжд върху гърбовете на хората. Пълзят и по земята. Опитай се само да слезеш от коня и да повървиш малко из гората — веднага ще започнеш да подскачаш и да пискаш като маймунка. От лъва е дори по-лесно да се предпазиш. Понякога сиафите вървят в огромни редици и тогава всичко живо им прави път.
— Но ти би ли се справил с тях?
— Аз? Разбира се!
— А как?
— С огън или с вряла вода.
— Ти винаги успяваш да се справиш с всичко — каза с дълбоко убеждение в гласа си Нели.
Стас беше твърде поласкан от думите й, затова, отговори гордо и весело едновременно:
— Стига да си здрава, а за останалото можеш да разчиташ на мен.
— Мен и главата вече не ме боли!
— Слава богу, слава богу!
В такива разговори те минаха покрай гората, която се простираше само от едната страна на падината. Слънцето беше още високо и припичаше силно, защото времето беше великолепно и на небето нямаше никакво облаче. Конете плувнаха в пот, а Нели започна да се оплаква много от горещината. Затова, като избра удобно място, Стас зави към прулома, в който западната стена хвърляше дебела сянка. Там беше по-хладно, а и водата, останала във вдлъбнатините от вчерашния дъжд, също беше сравнително хладна. Над главите на малките пътешественици непрекъснато прелитаха от единия до другия бряг.на падината тукани с пурпурни глави, сини пера и жълти криле и момчето започна да разказва на Нели всичко, каквото знаеше от книгите за обичаите им.
Знаеш ли — говореше то, — това са такива тукани, които през периода на мътенето си намират дупка в някое дърво, там самката снася яйца и ляга върху тях, а самецът облепва отвора с глина, така че само главата й се вижда, и едва когато се излюпят пиленцата, той разчупва с големия си клюн глината и пуска самката на свобода.
— А какво яде тя през това време?.
— Самецът я храни. Постоянно хвърчи наоколо и й носи най-различни боровинки.
— А позволява ли й да спи? — продължаваше да пита Нели със сънен глас.
Стас се усмихна.
— Ако госпожа туканката има такова желание, както ги в момента, позволява й.
Действително в хладния прулом момичето започна да се измъчва от непреодолима сънливост, защото почивката му от сутринта до ранния следобед не беше достатъчна. Стас имаше искрено желание да последва примера на Нели, но не можеше, защото трябваше да я придържа, страхувайки се да не падне, а отгоре на това му беше много неудобно да седи по мъжки върху плоското и широко седло, което Хатим и СекиТамала бяха направили за малкото момиче още във Фашода. Не смееше обаче да мърда и караше коня колкото може по-бавно, за да не я събуди.