— Стас, не отивай там — помоли го Нели, — може да има лъв.
Ала момчето, което беше малко юнак-самохвалко и от миналата нощ изпитваше необикновена ненавист към лъвовеге, отговори:
— Голяма работа, лъв посред бял ден!
Но преди да се доближи до прохода, чу отгоре гласа на Кали:
— Бвана кубва! Бвана кубва!
— Какво има? — попита Стас.
Негърът светкавично се смъкна от стъблото на пълзящото растение. Лесно беше да се прочете по лицето му, че носи някаква важна новина.
— Слон! — извика той.
— Слон ли?
— Да — отвърна младият негър, размахвайки ръце. — Там е гърмяща вода, а тук скала. Слон не може излезе. Велики господар убие слон, а Кали го яде, ах, яде, яде!
И при тази мисъл го обзе такава радост, че той започна да подскача, да се удря с длани по коленете и да се смее като луд, като обръщаше очи и святкаше с белите си зъби. Стас не разбра веднага защо Кали каза, че слонът не може да излезе от клисурата и като искаше да разбере какво се е случило, качи се на коня, повери Нели на Меа, та в случай на нужда ръцете му да бъдат свободни за стрелба, заповяда на Кали да седне зад него; след това всички се върнаха и започнаха да търсят удобно място за излизане навън. По пътя Стас се питаше как слонът е могъл да попадне там, където се намираше, и от отговора на Кали горе-долу се досети какво се бе случило.
Слонът, изглежда, е бягал през прулома от огъня по време на пожара в джунглата; по пътя си се е тръкнал силно о едва крепящата се скала, тя е рухнала и му е пресякла обратния път. След това, достигнал края на клисурата, той се е озовал край брега на пропастта, в която пада реката, и по този начин е останал затворен.
След известно време малките пътешественици намериха изход, който обаче беше доста стръмен, та трябваше да слязат от конете и да ги водят. Понеже според уверенията на негъра до реката, беше близо, продължиха по-нататък пеша. Накрая стигнаха висок нос, заграден от едната страна от реката, от другата — от прулома, и като погледнаха надолу, видяха в дъното на падината слона.
Огромното животно лежеше по корем и за голяма изненада на Стас, не скочи, като ги видя, а едва когато Саба стигна до брега на прулома и започна яростно да лае, размърда за миг грамадните си уши и вдигна хобота си, но веднага го отпусна.
Хванати за ръце, децата дълго го гледаха и мълчаха.
Най-сетне Кали наруши мълчанието:
— Той умре от глад!
Наистина слонът беше отслабнал до такава степен, че гърбът му сякаш образуваше някакъв гребен, щръкнал през цялото му тяло; хълбоците му бяха хлътнали, под кожата му, въпреки дебелината й, ясно се открояваха ребрата и беше лесно да се разбере, че слонът не става, защото вече не му достигат сили.
Доста широката при изхода падина се превръщаше в затворена от двете страни с отвесни скали котловина, на чието дъно растяха няколко дървета. Те бяха изпочупени, кората по тях обелена, по клоните им нямаше нито един лист. Увисналите от скалите виещи се растения също бяха окъсани и изядени, а тревата в котловината беше опасана до последното стръкче.
Като обмисли най-подробно положението, Стас започна да споделя съображенията си с Нели, но под впечатлението на неизбежната смърт на огромното животно, той говореше тихо, сякаш се страхуваше да не смути последните мигове на живота му.
— Да, той наистина умира от глад. Сигурно е от две седмици, т. е. от времето, когато огънят е опожарил старата джунгла. Изял е всичко, каквото е имало за ядене, а сега се мъчи само, толкова повече, че по високото растат хлебни дървета и акации с големи шушулки, които той вижда, а не може да достигне.
И те отново го гледаха известно време мълчаливо, а слонът също обръщаше често към тях малките си угасващи очи и от гърлото му се изтръгваше някакво бълбукане.
— Наистина — обади се момчето — по-добре ще бъде да му съкратим мъките.
Като каза това, той вдигна пушката към лицето си, но Нели го хвана за палтото и като запъна двете си крачета, с все сила започна да го дърпа от брега на клисурата.
— Стас, недей! Стас, дай му да яде! Той е толкова окаян. Не искам да го убиваш! Не искам! Не искам!
И като тропаше с крачка, тя не преставаше да го дърпа, а той я погледна с голямо учудване, но виждайки пълните й със сълзи очи, каза:
— Но-, Нели …
— Не искам! Няма да ти дам да го убиеш. Аз ще се разболея от треска, ако го убиеш!…
Тази заплаха беше достатъчна за Стас, за да се откаже от намерението си за убийство — и по отношение на слона, който лежеше пред тях, и по отношение на всички други по света. Той помълча още малко, не знаейки какво да отговори на малкото момиче, след това каза:
— Добре де! Добре!… Казвам . ти, добре! Пусни ме, Нели!