— Но нали ние трябва да бягаме в Абисиния?
— Да. Но трябва да си починем и вчера ти казах, че съм решил да останем тук седмица или две. Ти не искаш да напуснеш своя слон, а аз се страхувам за тебе от дъждовния период,който вече започна и през който тропическата треска е неизбежна. Днес времето е хубаво, но ти виждаш, че се трупат все по-гъсти облаци и кой знае дали дъждът няма да плисне още преди вечерта. Палатката не те предпазва достатъчно, а в баобаба, ако не е изгнил чак до повърхността на дънера, можем да се надсмиваме на най-силния порой. В него ще бъде и по-безопасно, отколкото в палатката, стига всяка вечер да поставяме тръни в този отвор и в прозорчетата, които ще издълбаем за светлина. Тогава лъвовете могат да реват край дървото колкото си искат. Дъждовният пролетен период не продължава повече от месец и все по-често си мисля, че трябва да го изчакаме. А ако трябва така да постъпим, по-добре тук, отколкото на друго място, и по-добре в това грамадно дърво, отколкото в палатката.
Нели винаги се съгласяваше с това, което искаше Стас, та и сега се съгласи, още повече че идеята да останат при слона и да живеят в баобаба й се хареса твърде много. Затова веднага започна да обмисля как ще подреди стаята, как ще я мебелират и как ще се канят един други на чай и на обед. Накрая и двамата се развеселиха и Нели пожела веднага да разгледат новото жилище, но Стас, който с всеки изминат ден придобиваше повече опит и ставаше по-предпазлив, възпря прибързаните й домакински пориви.
— Преди да заживеем там — каза той, — трябва да изпъдим сегашните обитатели, ако има вътре такива.
И той заповяда на Меа да хвърли в баобаба няколко запалени и силно димящи сурови клона.
Действително се оказа, че е постъпил добре, защото огромното дърво беше обитаемо, и то от такива хазаи, на чието гостоприемство не можеше да се разчита.
XXVII
В дървото имаше два отвора: единият — обширен, на половин метър от земята, вторият — по-малък — на височина колкото първия етаж на градска къща. Едва Меа бе хвърлила в долния отвор запалените клони, и веднага от по-горния започнаха да излизат големи прилепи, които заслепени от слънчевия блясък, летяха с писъци край дървото като обезумели. Но след малко отдолу се измъкна светкавично истинският стопанин на хралупата — огромна боа, която, изглежда, в полусън смилаше остатъците от последния си пир и едва когато бе усетила в ноздрите си дима, беше се събудила и помислила за спасението си. Като видя желязното туловище, което във формата на ужасна пружина изхвръкна от димящия отвор на дървото, Стас грабна Нели на ръце и побягна с нея към откритата джунгла. Ала само изплашено, влечугото не мислеше да ги гони, а лъкатушейки между тревата и разхвърляните вързопи, бягаше с невиждана скорост към падината, за да се скрие сред скалните отломъци и кухини. Децата се съвзеха от уплахата. Стас остави Нели на земята и скочи за пушката, след това хукна подир змията по посока на прулома, а Нели тичаше по следите му. Но след петнайсетина крачки те се стъписаха като вкаменени от необикновената гледка, която се откри пред очите им. Високо над падината за миг се показа тялото на змията и като описа зигзаг във въздуха, отново падна надолу. След малко се показа отново и пак падна. Като притичаха до брега, децата видяха изумени как новият им приятел слонът се забавляваше по този начин със змията и след като два пъти я беше изпратил във въздушно пътешествие, сега тъпчеше старателно главата й с огромния си като греда крак. Като завърши тази операция, той отново вдигна с хобота си трепкащото още тяло, но този път не го хвърли нагоре, а право във водопада. След това, клатушкайки се насам-натам и размахвайки уши, започна оживено да гледа Нели, а накрая протегна към нея хобот, сякаш напомняше за наградата, която му се полага за геройската и много разумна постъпка.
Нели веднага изтича в палатката и се върна с пълна .пола диви смокини, които започна да му хвърля по няколко наведнъж; той старателно ги намираше в тревата и една след друга ги слагаше в устата си. Онези, които попадаха в по-дълбоки пукнатини, слонът издухваше с такава сила, че заедно със смокините нагоре изскачаха камъни, големи колкото човешки пестник. Децата посрещаха тези прояви с ръкопляскания и смях. На няколко пъти Нели се връщаше за нови смокини и не преставаше да твърди при хвърлянето на всяка смокиня, че той вече е напълно опитомен и че дори в същия момент би могла да слезе при него.