Стас сви рамене.
— Личи си, че е добре у вас да бъдеш магьосник. Но може би тази змия е била Мзиму?
Кали отрицателно поклати глава.
— Тогава не слонът щеше убие Мзиму, а Мзиму убие слона. Мзиму е смърт …
Някакъв странен тропот и шум в дървото внезапно прекъсна разговора. От долната хралупа бухна особен кафеникав прахоляк, след което отново се чу още по-силен тропот от предишния.
За един миг Кали се хвърли по очи на земята и започна да крещи пронизително:
— Ака! Мзиму! Ака! Ака! Ака!
В първия миг Стас също се отдръпна, но веднага се овладя и когато притичаха Нели и Меа, започна да им обяснява какво вероятно се беше случило.
— Изглежда — каза той, — разширявайки се от температурата, цели пластове гнилак в дънера са паднали и са засипали въглените. А той си мисли, че това е Мзиму . Меа, плисни обаче няколко пъти вода в хралупата, защото ако въглените не са угаснали поради липсата на въздух, гнилакът ще се подхване и дървото може да изгори.
След това, като видя, че Кали все още лежи и не престава да повтаря ужасен „ака!“, „ака!“, той взе пушката, с която обикновено стреляше по токачки, гръмна в хралупата и каза, побутвайки с приклада момчето по рамото:
— Твоят Мзиму е убит. Не се бой.
——
1 Поиба — вино, приготовлявано от сорго — Б. а.
Кали се понадигна, но остана на колене.
— О, велики, велики господарю!… Господар не се бои дори от Мзиму?
— Ака, ака! — извика Стас, подражавайки на негъра. И започна да се смее.
След известно време Кали се успокои напълно и когато приседна до приготвеното от Меа ядене, оказа се, че моментната уплаха не беше отнела апетита му, защото освен порцията сушено месо, той изяде и суровия дроб на жребчето на зебрата, без да се смятат, дивите смокини, които имаше в изобилие от растящата наблизо смоковница. Следтова двамата със Стас се върнаха при дървото, където имаше още много, работа. Изхвърлянето на гнилака, въглените, стотиците изгорели бръмбари и големи стоножки, както и над. десетина изпечени прилепа, им отне повече от два часа. Стас дори се учудваше, чеприлепите са могли да живеят в непосредствено съседство със змията, но се досети, че огромният питон или е пренебрегвал дребните животни, или като не е могъл да се увие около нещо във вътрешността на дънера, не ги е достигал. Горещината от въглените, предизвиквайки падането на гнилите пластове, отлично прочисти вътрешността и нейният вид зарадва много Стас, защото беше широко като в голяма стая, където можеха да се подслонят не четирима, а десет души. Долната хралупа представляваше врата, горната — прозорец, благодарение на който в огромния дънер не беше нито тъмно, нито задушно. Стас помисли да раздели цялата площ с платната от палатката на две стаи, едната от които предназначена за Нели и Меа, а другата за него, Кали и Саба. Дървото не беше изгнило чак до повърхността на дънера, та дъждът нямаше да прониква в средата и за да се предпазят напълно от него, беше достатъчно над двете хралупи да вдигнат и подпрат кората по такъв начин, че да се образува стряха. Решиха да насипят пода с изсушен на слънцето пясък край реката и да го постелят със сух мъх.
Работата наистина беше тежка, особено за Кали, защото освен това той трябваше да опушва месо, да пои конете и да мисли за храна на слона, който непрекъснато ревеше за ядене. Ала младият негър се залови за уреждането на новото жилище с голямо желание, дори с ентусиазъм и обясни причината на Стас по следния начин:
— Когато великият господар и бейби — каза той с ръце на кръста — заживеят в дърво, Кали няма да прави за нощуване голяма зериба и може да лентяйствува всяка вечер.
— Обичаш ли да лентяйствуваш? — попита Стас.
— Кали е мъж, затова Кали обича лентяйствува, а трябва да работят само жени.
— Все пак виждаш, че аз работя за бейби .
— Но пък когато бейби порасне, ще бъде длъжна работи за велики господар, а ако не поиска, великият господар сигурно ще я бие.
Ала при самата мисъл, че бейби може да бъде бита, Стас скочи като ужилен и изкрещя с гняв:
— Глупако, ти знаеш ли коя е бейби?
— Не — отвърна изплашено черното момче.
— Бейби е … е … добър …. Мзиму! Кали чак седна от учудване.
И след завършване на работата той се приближи плахо към Нели, след това падна по очи пред нея и започна да повтаря макар и не със стреснат, а с молещ глас: — Ака! Ака! Ака!…
А „добрият Мзиму“ ококори своите чудни, сини като морето очи, без да разбира въобще какво се е случило и какво иска Кали.
XXVIII