И като говореше така, тя хвана с една ръка края на хобота и го приближи към Стас, а другата ръка размаха налЯво-надясно и рече на слона: — Полюлей и Стас, слончо!
Умното животно се досети, по движението и какво иска от него, и Стас, обхванат през кръста при панталонките, за миг се намери във въздуха. Имаше някакво странно забавно противоречие между неговата все още гневна физиономия и люлеенето над земята, та малката „Мзиму“ започна със сълзи да се смее, да ръкопляска и вика както преди малко:
— Още, още!
А тъй като не е възможно човек да запази съответната сериозност и да поучава другите, когато виси на края на хобота на слон и въпреки волята си прави движения като същинско махало, момчето започна накрая също да се смее. Но след известно време, като усети, че движенията на слона стават все по-бавни и той има намерение да го постави на земята, ненадейно му хрумна следната идея: възползувайки се от мига, когато се намери близо до огромното ухо, хвана се за него с две ръце, светкавично се изкачи на главата и седна на врата на слона.
— Аха — викна към Нели отгоре, — нека разбере, че той трябва мен да слуша.
И започна да шляпа слона с ръка по главата с вид на победител и господар.
— Добре! — извика Нели отдолу. — Но как ще слезеш сега?
— Дребна работа — отвърна Стас.
И той спусна крака по челото на слона, обхвана с тях хобота му и се смъкна по него като по дърво.
— Ето как ще сляза!…
След това двамата се заеха да вадят останалите тръни от краката на слона, който с необикновено търпение се поддаваше на грижите им.
Започнаха да падат дъждовни капки и Стас реши да отведе Нели в „Краков“, но срещна непредвидена трудност. Слонът не искаше да се разделя от нея и всеки път, щом тя се опитваше да се отдалечи, връщаше я с хобота си и я привличаше към себе си. Положението ставаше сериозно и веселата забава можеше да завърши лошо поради упорството на животното. Момчето не знаеше какво да предприеме, защото започна да вали все по-силен дъжд и имаше опасност да премине в порой. Двамата се оттеглиха малко към изхода, но и слонът вървеше след тях.
Накрая Стас застана между него и Нели, впи остър поглед в очите му и същевременно рече с тих глас на Нели:
— Не бягай, а отстъпвай по малко към тесния изход.
— А ти, Сташек? — попита момичето.
— Отстъпвай — повтори по-силно той, — защото иначе ще бъда принуден да убия слона.
Под влиянието на тази заплаха момичето послуша заповедта, още повече че вече имаше безгранична вяра в слона и беше напълно сигурно, че той няма да направи нищо лошо на Стас.
Момчето стоеше на четири крачки от гиганта, без да сваля очи от него.
Така минаха няколко минути. Настъпи заплашителна тишина. Ушите на слона се размърдаха няколко пъти, малките му очички блеснаха някак си странно и изведнъж хоботът му се изправи нагоре.
Стас усети, че пребледнява.
„Смъртта!“ — помисли си той.
Ала гигантът се обърна ненадейно към брега на клисурата, където обикновено виждаше Нели, и започна да реве жално, както никога досега.
А Стас тръгна спокойно към изхода и зад скалата намери Нели, която не искаше да се върне в дървото без него.
Момчето чувствуваше неудържимо желание да й каже: „Виждаш ли какво направи! Без малко щях да загина заради тебе“. Ала време за укори нямаше, защото дъждът се бе превърнал в порой и трябваше да се връщат колкото може по-бързо. Нели беше мокра до кости, макар че Стас я загърна със своите дрехи.
Във вътрешността на дървото той каза на негърката да я преоблече, а сам мина в мъжката стая и най-напред пусна Саба, когото беше вързал, за да не му плаши дивеча, ако тръгнеше след него, после още веднъж започна да преглежда всички дрехи и багажа с надеждата, че може би ще на мери поне мъничко забравен хинин.
Но не намери нищо. Само на дъното на флакончето, което му беше дал мисионерът в Хартум, имаше мъничко бял прашец по ъглите, но толкова малко, колкото да забели върха на пръста си. Все пак реши да налее във флакончето вряла вода и да даде на Нели да изпие получения разтвор.
След това, когато пороят премина, той излезе от дървото, за да види рибите, донесени от Кали. Негърът беше хванал около петнайсетина парчета с въдица, направена от тънък тел. Повечето бяха малки, но имаше три дълги колкото човешка стъпка, покрити със сребърни точици, които бяха учудващо леки. Меа бе израсла край бреговете на Сини Нил, та разбираше от риби и каза, че са добри за ядене и че привечер изскачат високо над водата. При чистенето им обаче се оказа, че са леки, защото във вътрешността им има огромни мехури, пълни с въздух. Стас взе един такъв мехур с размери колкото голяма ябълка и го занесе да го покаже на Нели.