— Виж — каза той — какво има в рибите. От десетина такива мехури може да се направи стъкло за нашия прозорец.
И той посочи горния отвор в дървото. Ала като помисли малко, добави:
— И още нещо.
— Какво? — попита заинтригувана Нели.
— И хвърчила.
— Такива, каквито пускаше в Порт Саид ли? Ах, добре! Направи!
— Ще направя. От нацепени тънки бамбукови пръчки ще скова рамки, а вместо хартия ще употребя тези ципи. Дори те ще са по-подходящи от хартията — по-леки са и дъждът няма да ги разкисне. Такова хвърчило ще отиде много, много високо, а при силен вятър бог знае колко надалеч ще отлети …
Изведнъж той се чукна по челото:
— Имам една идея.
— Каква?
— Ще видиш. Нека да я обмисля по-добре и ще ти кажа. Този слон така реве сега, че дума не може да се чуе…
И наистина, от мъка по Нели, а може би и по двете деца, той ревеше толкова силно, че цялата клисура чак се тресеше заедно с близките дървета.
— Трябва да му се покажем, — каза Нели — и ще се успокои.
Двамата тръгнаха към клисурата. Но Стас, зает изцяло с мислите си, започна да си говори полугласно:
„Нели Раулисън и Станислав Тарковски от Порт Саид, избягали от дервишите от Фашода, се намират …“ И като се спря, попита:
— Как да се определи къде?
— Какво, Сташек?
— Нищо, нищо. Вече зная: Намират се на един месец път източно от Бели Нил и молят за бърза помощ… Ако вятърът духа на север или изток, ще пусна двайсет, петдесет, сто такива хвърчила, а ти, Нели, ще ми помагаш да ги лепим.
— Хвърчилата ли?
— Да, и ще ти кажа само, че те могат да ни помогнат много повече, отколкото десет слона.
През това време те бяха стигнали до брега. Едва сега гигантът наистина започна да пристъпва от крак на крак, да се поклаща, да маха с уши, да гъргори и отново да реве жално; когато Нели се опитваше да се отдалечи за малко. Накрая момичето взе да обяснява на „милото слонче“, че не може непрекъснато да бъде при него, защото трябва да спи, да яде, да работи и да домакинствува в „Краков“. Ала той се успокои едва тогава, когато тя му събори с малката вила храната, приготвена от Кали, но вечерта пак започна да реве по малко.
Тази вечер децата го нарекоха „Кинг“, защото Нели уверяваше убедително, че преди да попадне в клисурата, той положително е бил цар на всички слонове в Африка.
XXIX
Няколко дни Нели прекарваше часовете, през които не валеше дъжд, при Кинг. Той бе разбрал, че тя се връща по няколко пъти на ден, и вече не се противопоставяше на нейното отдалечаване. Кали, който по начало се боеше от слоновете, гледаше всичко това с необикновено изумление, но накрая стигна до убеждението, че всемогъщият „добър Мзиму“ е очаровал гиганта, и също започна да го посещава. Кинг се държеше с него, както и с Меа, доброжелателно, но единствена Нели можеше да прави с него каквото пожелае, затова след седмица тя дори се осмели да доведе Саба. За Стас това беше голямо облекчение, защото съвсем спокойно можеше да остави Нели под закрилата, или както той се изразяваше, под хобота на слона и без никакви опасения да ходи на лов, а понякога дори да взема със себе си и Кали. Сега вече беше сигурен, че доброто животно никога няма да ги напусне и започна да мисли как да го освободи от капана.
— Всъщност отдавна беше измислил начин, който обаче изискваше такава голяма жертва, че той се колебаеше отначало дали да го приложи, а после го отлагаше от ден на ден. Тъй като нямаше с кого да поговори, накрая реши да сподели намеренията си с Нели, макар че я смяташе за дете.
— Скалата може да се вдигне във въздуха с барут — каза той, — но трябва да се похабят много патрони, т. е. да се извадят куршумите от тях, да се изсипе барутът и да се направи от него един голям патрон. Този патрон ще поставя в най-дълбоката пукнатина, която се намира в средата, ще я запуша и ще го подпаля. Тогава скалата ще се разпадне на няколко части и ние ще можем да изведем Кинг.
— Но ако последва силен гръм, той няма ли да се изплаши?
— Нека се изплаши! — отвърна живо Стас. — Това най-малко ме интересува. С тебе наистина не си заслужава човек да говори сериозно.
Все пак Стас продължи, или по-точно продължи да мисли на глас:
— Но ако употребя малко патрони, скалата няма да се разпадне и ще ги похабя напразно; ако пък взема толкова, колкото трябва, ще ни останат малко патрони. А свършим ли ги преди края на пътешествието, тогава направо ни заплашва смърт. Защото с какво ще ходя на лов, с какво ще се отбраняваме в случай на нападение? Добре знаеш, че ако не бяха пушката и патроните, отдавна щяхме да загинем или от ръката на Гебхър, или от глад. И цяло щастие е, че имаме коне, защото сами не бихме могли да носим нито багажа, нито патроните.