Тогава Нели вдигна пръст нагоре и се обади с абсолютна увереност:
— Като кажа на Кинг, той всичко ще носи.
— Какви патрони ще носи, ако останат малко?
— Но затова пък ще ни пази…
— Но нали няма да стреля с хобота си по дивеча, както аз с пушката?
— Можем да ядем смокини и тези там големи тикви, които растат по дърветата, а Кали винаги може да налови риба.
— Докато сме край реката. Тук трябва да изчакаме дъждовния период, защото тези постоянни пороища неминуемо биха ти донесли треска. Помни обаче, че след това отново тръгваме на път и можем да попаднем в пустиня.
— Такава като Сахара ли? — изплашено попита Нели.
— Не, но в такава, в която няма реки и плодни дървета, а растат само ниски акации и мимози. Там може да се живее само с това, което се хване на лов. Кинг ще намери трева, а аз антилопи, но ако няма с какво да стрелям, Кинг няма да ги хване.
Стас наистина имаше за какво да бъде загрижен, защото сега, когато слонът вече беше се опитомил и така честно бе се сприятелил с тях, те не можеха да го изоставят и осъдят на гладна смърт; а за да го освободят, трябваше да се лишат от по-голямата част от боеприпасите и да изложат себе си,на неизбежна гибел.
Ето защо Стас отлагаше от ден на ден тази работа, като всяка вечер си повтаряше: „Може би утре ще намеря някакъв друг начин.“
А към тази грижа се прибавиха и други. Най-напред Кали беше страшно изпохапан край реката от диви пчели, при които го бе завела познатата в Африка неголяма сивозелена птица, наречена пчелояд. От мързел черното момче не ги беше опушило достатъчно и се върна с мед, но нажилен и подут толкова много, че след един час изгуби съзнание. Чак до вечерта „добрият Мзиму“ и Меа изваждаха жилата от него, а след това му правеха компреси от пръст, която Стас обливаше с вода. Въпреки това призори клетият негър като че ли умираше. За щастие, благодарение на грижите и на силния му организъм, опасността беше преодоляна, ала здравето му се възвърна едва след десет дни.
Другата неприятност се случи с конете. Докато Кали боледуваше, Стас трябваше да ги спъва и кара на водопой и забеляза, че са започнали ужасно да слабеят. Това не можеше да се обясни с липса на храна, защото тревата бе избуяла високо от дъждовете и имаше в изобилие чудесна паша. А конете направо се топяха пред очите му. След няколко дни козината им настръхна, очите им угаснаха, а от ноздрите им започна да тече гъста слуз. Накрая престанаха да ядат, затова пък пиеха жадно, като че ли ги изгаряше висока температура. Когато Кали оздравя, те вече представляваха два скелета. Той ги погледна и веднага разбра какво се беше случило.
Цеце! — каза той, като се обърна към Стас. — Непременно ще умрат.
Стас също разбра, защото още в Порт Саид беше слушал много пъти за африканската муха, наречена цеце, която е такава страшна напаст в някои местности, че където се среща постоянно, негрите не отглеждат никакъв добитък, а там, където в резултат на временни благоприятни условия ненадейно се размножи, добитъкът загива. Ухапани от цеце, конят, волът или магарето слабеят и умират след петнайсет-двайсет дни, а понякога и след няколко дни. Местните животни също разбират опасността, която ги заплашва от нея, и затова има случаи, когато при водопой чуят нейното бръмчене, цели стада волове да изпадат в паника и да се разбягват на всички страни.
Конете на Стас бяха ухапани; тях,както и магарето, Кали всеки ден разтриваше с някакво необикновено миризливо растение, наподобяващо миризмата на лук, което той намери в джунглата. Казваше, че тази миризма отпъжда мухата цеце, но въпреки предпазните мерки конете слабееха. Стас си мислеше разтревожен какво ще стане, ако конете умрат. Как ще вземат багажа, Нели, дебелите постели, палатката, патроните и съдовете? Всичко това беше толкова много, че единствено Кинг би могъл да го носи. Но за да освободи Кинг, трябваше да жертвува поне две трети от патроните.
Все по-големи грижи се трупаха върху главата на Стас, също като облаците, които не преставаха да поят с дъжд джунглата. А накрая дойде най-голямата опасност, в сравнение с която всички други му се сториха много дребни — тропическата треска.
XXX
Един ден на вечеря Нели поднесе към устата си парче пушено месо и изведнъж сякаш с погнуса го отстрани и рече:
— Не мога днес да ям:
Стас беше разбрал преди това от Кали къде се намират пчелите и ежедневно ги опушваше, за да им краде от меда, та бе сигурен, че малката си е хапнала през деня повече мед, затова не обърна внимание на липсата на апетит у нея. Но след малко тя стана и започна бързо да обикаля огнището, като правеше все по-големи обиколки.