— Не се отдалечавай много — провикна се след нея момчето, — може нещо да те отмъкне.
Всъщност той не се страхуваше от нищо, защото присъствието на слона, което дивите животни усещаха, и неговият рев, който стигаше до чувствителните им уши, ги държаха на почетно разстояние. Това гарантираше безопасността както на хората, така и на конете, защото дори най-страшните хищници на джунглата, като лъвът, пантерата и леопардът, предпочитат да нямат нищо общо със слона и да не се доближават много до бивните и хобота му.
Ала момичето не преставаше да обикаля наоколо все по-бързо, та Стас отиде при него и го попита:
— Хей, малка нощна пеперудке, какво обикаляш около огъня?
Той още беше весел, но започна да се тревожи, а тревогата му нарасна повече, когато Нели му отговори: — Не знам. Не мога да седя на едно място.
— Какво ти е?
— Нещо не ми е добре, някак си ми е особено…
Внезапно тя опря глава на гърдите му и сякаш признавайки се за виновна, извика с покорен, разтреперан от сълзи глас:
— Сташек, аз, изглежда, съм болна. — Нели!!
След това той сложи ръка на челото и, което беше сухо и същевременно студено. Тогава я взе на ръце и я понесе към огнището.
— Студено ли ти е?
— И студено, и горещо, но повече студено.
Зъбките й тракаха, а тялото й се разтърсваше от непрекъснати тръпки. Стас вече ни най-малко не се съмняваше, че тя се е разболяла от тропическа треска.
Той поръча веднага на Меа да я заведе в хралупата, да я съблече и постави да си легне, а след това я покри с каквото можа, защото в Хартум и Фашода беше видял, че болните от тропическа треска се покриват с овчи кожи, за да се изпотят. Реши да остане край Нели цяла нощ, за да й дава горещавода с мед. Отначало обаче тя не искаше да пие. В светлината на поставеното в дървото газениче Стас видя пламтящите й зеници. След малко тя започна да се оплаква, че й е горещо, а в същото време трепереше под дебелите завивки и одеялото. Ръцете и челото й бяха все студени, но ако Стас познаваше поне малко болестното състояние при заболяването от треска, щеше да познае по крайно неспокойните й движения, че трябва да има много висока температура. Той забеляза изплашен, че когато Меа влизаше, за да донесе гореща вода, момичето я гледаше учудено, дори с известна плахост и като че ли не я познаваше. С него обаче разговаряше нормално. Казваше му, че не може да лежи и молеше да й позволи да стане и потича малко, питаше го не се ли сърди, че е болна, а когато я уверяваше, че не, притискаше с мигли сълзите, които напираха в очите й, и обещаваше утре да бъде напълно здрава.
Тази вечер, или по-точно тази нощ, слонът беше някак си странно неспокоен и ревеше непрекъснато, което предизвикваше Саба и той лаеше. Стас забеляза, че това дразни болната, затова излезе от дървото да ги успокои. Със Саба се справи лесно, но трудно беше да заповяда на слона да мълчи, затова взе няколко пъпеша и му ги хвърли, за да запуши гърлото му поне за известно време. Като се връщаше, видя край огъня Кали, който с парче сушено месо през рамо отиваше към брега на реката.
— Какво правиш там и къде отиваш? — попита той негъра.
Черното момче се спря и когато Стас се приближи до него, каза с тайнствен израз на лицето:
— Кали отива под друго дърво, постави месо на злия Мзиму.
— Защо?
— За да не убие злият Мзиму добрия Мзиму.
Стас искаше да каже нещо в отговор, но изведнъж мъката притисна гърдите му, той само стисна зъби и се отдалечи мълчаливо.
Когато се върна в дървото, Нели беше със затворени очи, наистина ръцете й силно потреперваха върху завивките, но изглеждаше, че тя заспива. Стас седна край нея и страхувайки се да не я събуди, седЯ известно време, без да мърда. Меа седеше от другата страна и често-често оправяше парченцата слонова кост на ушите си, за да пропъди дрямката. Стана тихо само откъм коритото на реката, откъм разлива се чуваше тъжното крякане на жабите.
Изведнъж Нели седна на постелята.
— Сташек!
— Тук съм, Нели.
Разтреперана като лист от вятъра, тя започна да търси ръката му и да повтаря бързо и често:
— Страх ме е, страх ме е! Подай ми ръка!
— Не се бой, аз съм при тебе.
Той я хвана за ръката, която сега гореше като в огън,-и като не знаеше сам какво да прави, започна да обсипва окаяната и слаба длан с целувки.
— Не се бой, Нели, не се бой!
След това й даде да пие вода с мед, която през това време беше изстинала. Този път Нели пи жадно и придържаше ръката му със съда, когато той се опитваше да го отнеме от устните й. Хладното питие, изглежда, я успокояваше.