Настъпи мълчание. Но след половин час Нели седна отново на постелята, а в разширените й зеници се четеше голяма тревога.
— Сташек!
— Какво ти е, мила?
— Защо — попита тя на пресекулки — Гебхър и Хамис обикалят около дървото и надничат към мен?
Изведнъж на Стас му се стори, че хиляди мравки го полазват по тялото.
— Какво говориш? — каза той. — Тук няма никого! Кали ходи край дървото.
Ала загледана в тъмния отвор, тя извика, тракайки със зъби:
— И бедуините също! Ти защо ги изби? Стас я прегърна и притисна към себе си:
— Ти знаещ защо! Не гледай нататък! Не мисли за това!
То беше отдавна!
— Днес! Днес!
— Не, Нели, отдавна!…
Макар и да беше отдавна, случката се върна като отбита от брега вълна и отново изпълни с ужас мислите на болното дете.
Всички успокоителни думи се оказваха безполезни. Очите на Нели се разширяваха все повече. Сърцето й биеше усилено, сякаш всеки миг щеше да се пръсне. След това тя започна да се мята като риба на сухо и това продължи чак до сутринта. Едва в зори силите й се изчерпаха напълно и главата й се отпусна върху постелята.
— Лошо ми е! Лошо ми е! — повтори Нели. — Сташек, аз пропадам някъде надолу. След това затвори очи.
В първия миг Стас ужасно се изплаши, защото помисли, че тя умря. Ала това беше само краят на първия пристъп на тази опасна африканска треска, наречена „унищожителна“, чиито две кризи здравите и силни хора могат да прекарат, но третата никой досега не е прекарал. Пътешествениците разказваха често за такива случаи в Порт Саид, в дома на господин Раулисън, а още по-често връщащите се за Европа католически мисионери, които господин Тарковски гостоприемно приемаше в къщи. Втората криза настъпваше след десетина дни, а третата, ако не се появеше в продължение на две седмици, не биваше смъртоносна, защото отново се смяташе за първа криза при новото повторение на болестта. Стас знаеше, че единственото лекарство, което можеше да прекъсне или да отдалечи кризите една от друга бяха големи дози хинин, но той нямаше нито една прашинка от него.
А засега, като видя, че Нели диша, малко се поуспокои и започна да се моли за нея. Слънцето изскочи зад скалите на клисурата и настъпи денят. Слонът вече напомняше за закуската си, а откъм разлива, образуван от реката, се чуха крясъците на водните птици. Понеже искаше да убие няколко токачки, за да осигури бульон за Нели, Стас взе сачмената пушка и тръгна край реката към горичката с високи храсти, по които обикновено кацаха птиците за нощуване. Ала до такава степен беше сънен и мислите му бяха погълнати от болестта на момичето, че цяло ято токачки пробягаха една след друга по земята до самия него, а той, дори не ги забеляза. Не ги видя и поради това, че продължаваше да се моли. Мислеше си за убийството на Гебхър, Хамис и бедуините и като вдигна очи нагоре, мълвеше със схванато от сълзите гърло: „Аз направих това за Нели, господи боже, за Нели! — защото не можех да я спася по друг начин, но ако е грях, накажи мен, а тя да оздравее!…“
По пътя срещна Кали, който беше ходил да види дали „злият Мзиму“ е изял дареното му вчера месо. Младият негър обичаше малката бейби и също се молеше за нея, но се молеше по съвсем друг начин. Казваше на „злия Мзиму“, че ако бейби оздравее, той всеки ден ще му носи парче месо, но ако умре, макар и да се бои от него и да знае, че после ще загине, преди това така ще му нашари гърба, та „злият Мзиму“ завинаги да го запомни. Той обаче се окуражи, защото месото, оставено вчера, бе изчезнало. Може да го е отмъкнал някой чакал, но може и Мзиму да се е превърнал в чакал.
Кали каза на Стас за този добър знак, но той го изгледа така, сякаш въобще не го бе разбрал, и продължи нататък. Като мина горичката с храстите, където не намери никакви токачки, той стигна до реката. Бреговете бяха обрасли с високи дървета, от които висяха във формата на чорапи гнездата на някакви приказни жълти птичета с черни криле, а също и гнездата на оси, като същински големи рози, но с цвят на сива хартия. На едно място реката образуваше разлив, широк няколко десетки крачки, обрасъл на някои места с папируси. Разливът винаги гъмжеше от водни птици. Там имаше също като нашите, европейски щъркели и щъркели с големи дебели клюнове, завършващи накрая с кука, черни като кадифе птици с червени като кръв крака — и фламинго, и ибиси, и бели лопатари с розови крила, чиито човки приличаха на лъжици, и жерави с корони на главите и множество бекаси, едни пъстри, други сиви като мишки, които като същински горски духове бягаха бързо насам-натам с дългите си и тънки като сламки крачета.
Стас уби две големи патици в красив канелен цвят и като тъпчеше умрелите бели пеперуди, накацали с хиляди по брега, огледа се добре дали из плитчината няма крокодили, след това влезе във водата и вдигна трофея. Изстрелът, естествено, разпръсна птиците; на петнайсетина крачки останаха само две замислени над водата птици марабу1, които приличаха на двама старци с плешивите си, сгушели между раменете глави. Те въобще не мърдаха. Известно време момчето гледаше увисналите на гърдите им отвратителни месести торби, след това, като забеляза, че осите все.повече започват да се въртят над него, тръгна към бивака.