Нели още спеше, затова като даде на Меа патиците, и той се хвърли на постелята и потъна в дълбок сън. Събуди се едва след пладне — малко преди Нели. Момичето се почувствува по-добре, а когато гъстата и питателна супа подкрепи
——
1 Марабу — голяма птица от рода на щъркелите с дълъг четириръбест клюн; живее в Африка и Южна Азия. — Б. пр.
още повече силите му, стана и излезе от дървото, за да види Кинг и слънцето.
Но едва сега, при дневна светлина, можеше добре да се види колко много я беше променила температурата само за една нощ. Кожата й беше станала жълта и прозрачна, устните й почернели, със сенки под очите, а лицето й сякаш се беше състарило. Дори зениците й изглеждаха по-бледи от друг път. Оказа се също така — въпреки, уверенията, които даваше на Стас, че се чувствува доста силна, и въпреки голямата паница с бульон, който изпи веднага след събуждането си, — че сама едва можа да стигне до брега на клисурата. Стас мислеше отчаяно за втората криза и затова, че няма нито лекарства, нито някакви други средства, за да я избягнат.
А през това време дъждът заливаше земята по двайсетина пъти на ден и увеличаваше още повече влажността на въздуха.
XXXI
Настъпиха тежки и изпълнени със страх дни на очакване. Втората криза дойде след една седмица и не беше толкова силна както първата, но от нея Нели се почувствува още по-отпаднала. Тя изсъхна и се промени до такава степен, че не приличаше на момиче, а на сянката на момиче. Пламъчето на живота тлееше в нея толкова слабо, че изглежда беше достатъчно едно подухване, за да угасне. Стас разбираше, че смъртта не трябва да чака третата криза, за да я вземе, и я очакваше всеки ден, всеки час.
Сам също отслабна и почерня, защото нещастието превишаваше силите и разума му. И като гледаше восъчното й личице, всеки ден си повтаряше: „Затова ли я пазих като зеницата на очите си, за да я погреба тук, в джунглата?“ — и никак не можеше да разбере защо трябва да стане така. Понякога се упрекваше, че не я е пазил достатъчно, че не е бил напълно добър с нея, и тогава жалост пробождаше сърцето му, та чак му идваше да си гризе пръстите. Нещастието беше прекалено голямо.
Нели спеше почти непрекъснато и може би това я придържаше към живота. Стас обаче я събуждаше по няколко пъти на ден, за да я нахрани. Тогава, ако не валеше дъжд, тя го молеше да я изнесе навън на въздух, защото вече нямаше сили сама да се държи на краката си. Понякога се случваше дори да заспива на ръцете му. Вече разбираше, че е тежко болна и че може всеки ден да умре. В минути на оживление тя разговаряше със Стас за това и винаги плачеше, защото се страхуваше от смъртта.
— Вече няма да се върна при татко — каза веднъж, — но ти му кажи, че ми е било много жал и го помоли да дойде тук при мен.
— Ще се върнеш — отговори Стас.
И нищо повече не можеше да й каже, защото му се искаше да вие от мъка.
А Нели продължи с едва чут, сънен глас:
— И татко ще дойде, и ти някога ще дойдеш … нали?
Тази мисъл разведри с усмивка отслабналото й личице, а след малко тя отново се обади, още по-тихо:
— Но ми е много мъчно…
Като каза това, тя опря глава на рамото му и започна да плаче, той превъзмогна болката си, притисна я до гърдите си и рече живо:
— Нели, аз без тебе няма да се върна … и въобще не знам какво бих правил на този свят без тебе…
Настъпи мълчание и Нели отново заспа. Стас я занесе в хралупата на дървото и едва беше излязъл навън, когато от върха на носа притича Кали, като размахваше ръце и викаше с възбудено и изплашено лице:
— Велики господарю! Велики господарю!
— Какво искаш? — попита Стас. Негърът протегна ръка, посочи на юг и каза:
— Дим!
Стас прикри очи с длан и като се вгледа в указаната посока, съзря при червеникавия блясък на ниското вече слънце лента дим, която се издигаше далеч сред джунглите, между върховете на две още по-далечни и доста високи възвишения. Кали трепереше целият, защото помнеше добре страшното робство при дервишите и беше сигурен, че това е техен лагер, а Стас си помисли, че не може да бъде никой друг, освен Смаин, и в първия миг също се изплаши ужасно. Само това липсваше! Наред със смъртоносната болест на Нели — дервишите! Отново робство, отново връщане във Фашода, а може и в Хартум, в ръцете на Махди или под бича на Абдулахи. Ако ги хванат, Нели ще умре още първия ден, а той ще стане роб за цял живот. Ако ли пък избяга някога, за какво му е животът, за какво му е свободата без Нели? Как щеше да погледне в очи баща си или господин Раулисън, ако дервишите я хвърлят след смъртта й на хиените, а той не би могъл дори да каже къде е нейният гроб.