И беше сигурен, че Смаин ще си помисли доста, преди да отхвърли това предложение.
Разбира се, това не беше съвсем безопасно, дори можеше да се окаже пагубно, но можеше да се превърне и в последната сламка за тях — давещите се сред тази африканска бездна. Накрая Стас започна да се чуди защо възможната среща със Смаин сега така го бе изплашила и тъй като трябваше да се търси бързо спасение за Нели, реши да тръгне още тази нощ.
Ала по-лесно беше да се каже това, отколкото да се изпълни. Едно е да седи човек нощем в джунглата, край буйния огън, зад бодливата зериба, а съвсем друго е да се впусне в тъмнината през високата трева, където по това време са излезли на лов лъвът, пантерата и леопардът, да не говорим за хиените и чакалите. Ала момчето си припомни думите на младия негър, когато бе отишъл през нощта да търси Саба и връщайки се с него, бе казал: „Кали се бои, но Кали отива.“ Той си повтори същите думи: „Страх ме е, но ще отида.“
Изчака все пак да изгрее месецът, защото нощта беше необичайно мрачна, и едва когато джунглата се посребри от неговия блясък, извика Кали и каза:
— Кали, заведи кучето в хралупата на дървото, запуши входа с тръни и да ми пазите с Меа момичето като очите си, а аз ще отида да видя какви са тези хора в онзи лагер.
— Велики господарю, вземи със себе си Кали и пушка, която убива зли животни. Кали не остане!
— Ще останеш! — каза твърдо Стас. — Забранявам ти да тръгваш след мен.
Той млъкна за момент, след това продължи с малко сподавен глас:
— Кали, ти си верен и умен, затова вярвам, че ще изпълниш това, което ти кажа. Ако не се върна, а момичето почине, остави я в дървото, но изгради наоколо висока зериба, а върху кората издълбай следния голям знак.
И като взе два бамбука, той ги постави във формата на кръст.
— Ако ли пък бейби не умре, но аз не се върна, трябва да я уважаваш и да й служиш вярно, а след това да я заведеш при своя народ, да кажеш на бойците от Вахима да вървят с нея все на изток, чак до Голямото море. Там ще намериш бели хора, които ще ви дадат много пушки, барут, гердани, тел и толкова платове, колкото бихте могли да вземете. Разбра ли?
Младият негър се хвърли пред него на колене, прегърна краката му и започна да повтаря жално:
— О, бвана кубва! Да върнеш, да върнеш, да върнеш!
Стас се трогна от привързаността на черното момче и като се наведе, сложи ръка на рамото му и каза:
— Иди при дървото, Кали, и… нека бог те благослови!
Останал сам, той помисли още малко да вземе ли със себе си и магарето. Така щеше да бъде по-безопасно, защото лъвовете в Африка, както и тигрите в Индия, при среща с човек, който язди кон или магаре, винаги се хвърлят върху животното, а не върху човека. Но той се запита: в такъв случай кой ще носи палатката на Нели и с какво ще пътува самата тя? След тази забележка веднага отхвърли мисълта да вземе магарето със себе си и тръгна пеша през джунглата.
Месецът вече се беше издигнал високо и бе станало по-ясно. Ала трудностите започнаха веднага щом момчето навлезе в тревата, която беше избуяла високо, та чак човек на кон лесно можеше да се скрие в нея. Дори през деня тук нищо не се виждаше на една крачка, а какво оставаше за нощта, когато месецът осветяваше само върховете на тревите, а долу всичко оставаше скрито в дълбок мрак. В такава обстановка човек лесно можеше да сбърка пътя и да се върти в кръг вместо да се придвижва напред. Стас обаче се окуражаваше от мисълта, че първо, лагерът, към който отиваше, се намираше най-много на около три-четири английски мили разстояние от носа и, второ, че димът се беше появил между билата на двата високи хълма, та не изпускайки от очи хълмовете, нямаше да се заблуди. Но тревите, мимозите и акациите закриваха всичко. За щастие, след всеки няколко десетки крачки се издигаха могили на термити, които понякога стигаха до дванайсетина крачки височина. Стас внимателно подпираше пушката под всяка могила, след това се покатерваше на върха и като забелязваше очертаващите се на фона на небето черни хълмове, слизаше и тръгваше по-нататък.
Страх го обземаше при самата мисъл, че облаци могат да закрият месеца и небето, защото тогава щеше да попадне в същинско подземие. Ала тази опасност не беше единствената. Джунглата през нощта, когато сред тишината се чува всеки звук, всяка стъпка и почти всяко прошумоляване, причинено от пълзящите по тревата насекоми, е направо ужасна.
Над нея цари страх и опасност. Стас трябваше за всичко да внимава, да се ослушва, да бди и се оглежда на всички страни, умът му да бъде постоянно нащрек, а пушката да бъде готова всяка секунда за стрелба. Всеки миг му се струваше, че нещо се приближава, пълзи, дебне. Понякога дочуваше размърдването на тревите и внезапния тропот на бягащи животни. Тогава се досещаше, че е изплашил антилопи, които въпреки оставените стражи, спят леко, защото знаят, че не един жълтеникав ловец ловува в мрака по това време. Ала ето че нещо голямо се чернее под чадъровидната акация. Може би е скала, но може и да е носорог или бивол, който щом подуши човека, ще се събуди от дрямката и веднага ще се хвърли в атака. А пък там зад черния храст се виждат две светещи точици. Хей! Прикладът до лицето! Това е лъв! Не!… Напразна тревога! Това са светулки, защото едната светлинка се издига нагоре и лети над тревите като падаща косо звезда. Стас се качваше върху могилите на термитите, не само за да провери във вярна посока ли върви, но и да изтрие обляното със студена пот чело, да си отдъхне и почака, докато се успокои прекалено силно пулсиращото му сърце. Освен това беше толкова изморен, че едва се държеше на краката си.