Ала вървеше напред с мисълта, че прави всичко това заради Нели. След два часа стъпи на земя, гъсто осеяна с камъни, където тревата беше по-ниска и се виждаше по-добре. Двата издигащи се над околността хълма се очертаваха далеч, както и преди, но затова пък по-близо минаваше напречен скалист хребет, зад който се издигаше втори, по-висок, а двата ограждаха някаква долина или клисура като тази, в която беше затворен Кинг.
Изведнъж, на някакви си триста или четиристотин крачки вдясно, той забеляза върху скалната стена розово отражение от пламъци.
И се спря. Сърцето му отново биеше толкова силно, че едва ли не го чуваше сред нощната тишина. Кого ли ще види долу? Араби от източните крайбрежия? Дервишите на Смаин или пък негридиваци, които са напуснали родните си села и се укриват от дервишите в непристъпните планински дебри? Какво би намерил — смърт, робство или спасение за Нели?
Трябваше сам да се убеди. Да се оттегли — вече не можеше, а и не искаше. След малко започна да се промъква към огъня, като пристъпваше много тихо и възпираше дъха в гърдите си. Така измина около сто крачки, когато неочаквано дочу откъм джунглата пръхтенето на коне и отново се спря. В светлината на месечината преброи пет коня. За дервишите те бяха малко, но той предполагаше, че останалите може би са скрити във високите треви. Учуди го само това, че при тях нямаше никакви пазачи и че пазачите не кладат на високото огън, за да сплашват дивите животни. Ала благодарение на това можеше да се придвижва незабелязано напред.
Блясъкът по скалите ставаше все по-ясен. За по-малко от четвърт час Стас стигна до мястото, където срещуположната скала беше най-силно осветена и това подсказваше, че в нейната основа трябва да гори огънят.
Пълзейки полека, той стигна до брега и погледна надолу.
Първият предмет, който видя, беше една голяма палатка; пред палатката имаше походно платнено легло, а върху него лежеше човек, облечен в бял европейски костюм.
Малко, може би дванайсетгодишно негърче слагаше сухи дърва в огъня, който осветяваше скалната стена и редиците негри, които спяха от двете страни на палатката.
За миг Стас се спусна по наклона в дъното на клисурата.
XXXII
Без да може дума да продума, дишайки тежко от умора и вълнение, той стоя известно време пред легналия върху леглото човек, който също мълчеше и го гледаше с изненада, почти граничеща с несвяст. Най-после той извика:
— Насибу, тук ли си?
— Тук съм, господарю — отвърна малкото негърче.
— Виждаш ли някого? Има ли някой пред мен?
Ала преди малкият да отговори, на Стас му се развърза езикът:
— Господине — рече той, — казвам се Станислав Тарковски. Избягахме с малката мис Раулисън от плен при дервишите и се крием в джунглата. Ала Нели е тежко болна, затова те моля за помощ.
Непознатият гледа още известно време, като мигаше с очи, след това изтри с ръка челото си.
— Не само виждам, но и чувам — проговори сам на себе си. — Това не е видение! … Какво? Помощ ли? Аз сам се нуждая от помощ. Ранен съм …
Но изведнъж сякаш се отърси от някакво сънно видение или от вцепенение, погледна по-свястно и с радостен блясък в очите каза:
— Бяло момче! Аз отново виждам бял човек!… Който и да си, добре дошъл. Говореше за някаква болна? Какво искаш от мен?
Стас повтори, че болната е дъщерята на Раулисън, един от директорите на канала, че е прекарала две кризи от тропическа треска и че ще умре, ако не се намери хинин, за да предотврати третата криза.
— Две кризи — това е зле! — отвърна непознатият. — Но хинин мога да ти дам колкото искаш. Имам няколко флакончета, които вече няма да ми потрябват.