Като говореше така, той заповяда на малкия Насибу да му подаде голяма тенекиена кутия, която, изглежда, му беше походна аптечка, извади от нея две големи флакончета, пълни с бял прах, и ги даде на Стас.
— Ето половината от това, което имам. Ще стигне най-малко за цяла година…
На Стас му се крещеше от радост, та започна да му благодари с такъв възторг, сякаш беше спасен неговият живот. Непознатият кимна няколко пъти с глава и каза:
Добре, добре. Аз съм швейцарец, от Цюрих. Казвам се Линде… Преди два дни ме сполетя беда: тежко ме рани глиган „ндири“.
След това той се обърна към черния малчуган:
Насибу, натъпчи ми лулата. После каза на Стас:
— През ношта винаги имам по-висока температура и главата ми е объркана. Но лулата прояснява мислите ми. Та струва ми се ти каза, че сте избягали от плен при дервишите и се укривате в джунглата? Така ли?
— Да, господине, така казах.
— И какво смятате да правите?
— Да избягаме в Абисиния.
— Ще попаднете в ръцете на махдистите, чиито отреди се мъкнат по целия район край границата.
— Но не можем да предприемем нищо друго.
— Ах! Само до преди един месец аз бих могъл да ви помогна. Но сега съм сам, оставен на божията милост и на грижите на това момче.
Стас го погледна учудено.
— А този лагер?
— Това е лагер на смъртта.
— А негрите?
— Негрите спят и никога вече няма да се събудят.
— Не разбирам …
— Болни са от сънна болест1. Те произхождат от околностите на Големите езера, където тази страшна болест върлува постоянно и от нея се разболяха всички, с изключение само на онези, които-преди това измряха о едра шарка. Остана ми само това момче…
Едва сега на Стас му направи впечатление, че когато се смъкна в клисурата, нито един от негрите не се помръдна, дори не трепна и през време на целия разговор всички спяха: едни — с глави, опрени о скалата, други — с отпуснати на гърдите глави.
— Спят и няма ли вече да се събудят? — попита Стас, сякаш още не можеше да проумее това, което беше чул.
Линде отвърна:
— Ах! Истинска гробница е тази Африка!… По-нататъшния им разговор прекъсна обаче тропотът на конете, които се изплашиха от нещо в джунглата и доскачаха на спънатите си крака до брега на долината, за да бъдат по-близо до хората и светлината.
— Нищо особено, това са конете — обади се отново швейцарецът. — Отнех ги от махдистите, които победих преди няколко седмици. Бяха около триста души, а може би и повече. Но те бяха въоръжени предимно с копия, а моите хора имаха ремингтони, които сега са оставени там, край стената и вече за нищо не стават. Ако ти трябва оръжие или патрони, зземи колкото си искаш. Вземи си и кон, с него по-бързо ще се върнеш при своето болно момиче. На колко години е то?
— На осем — отвърна Стас.
——
1 По време на възстанието на Магди причината за болестта не е била известна. По-късно е установено, че тази болест се причинява от мухата цеце — Б.а.
— Та тя е още дете… Нека Насибу ти даде за нея чай, ориз, кафе и вино… Вземи от запасите каквото си искаш, а утре ела за нови.
— Сигурно ще дойда, за да ви благодаря от все сърце още веднъж и да ви помогна с каквото мога.
Линде каза:
Добре е човек поне да погледа европейско лице. Ако дойдеш по-рано, ще бъда още в съзнание. Сега треската отново ме обзема, защото те виждам двоен. Вие двамата ли стоите над мен?… Знам, че си сам и че това е само от треската … Ах, тази Африка! … И той притвори очи.
След четвърт час Стас потегли обратно от този странен лагер на съня и смъртта, ала този път на кон. Беше още дълбока нош, но той не обръщаше внимание на никакви опасности, които можеше да срещне във високата трева. Все пак се придържаше близо до реката, като предполагаше, че двете клисури трябва да излизат при нея. Всъщност връщането беше много по-лесно, защото сред нощната тишина отдалеч достигаше шумът на водопада, освен това облаците в западната част на небето се бяха разпръснали и освен месечината светеше силно и зодиакът. Момчето пришпорваше коня в хълбоците с краищата на широките арабски стремена и препускаше лудо, сякаш към своята гибел, като си говореше наум: „Какво ме засягат лъвовете и пантерите, аз имам хинин за моята малка приятелка!“ И често-често докосваше с ръка флакончетата, като че ли искаше да се увери, че наистина ги притежава и че всичко това не е било само сън. През главата му минаваха различни мисли и картини. Виждаше ранения швейцарец, комуто беше безкрайно благодарен и още по-искрено го съжаляваше, защото в началото на разговора го смяташе за побъркан; виждаше малкия Насибу с кръглия като топка череп и редиците на спящите „пагази“1, и цевите на опрените о скалата ремингтони, проблясващи в светлината на огъня. Почти беше сигурен, че битката, за която спомена Линде, е била с отреда на Смаин и му беше странно да предположи, че може и Смаин да е загинал. Тези видения се смесваха с постоянната мисъл за Нели. Представяше си колко много ще се изненада тя, когато утре види цял флакон с хинин и сигурно ще го сметне за чудотворец. „Ах — помисли си той, — ако се бях изплашил и не бях отишъл да проверя какъв е този дим, нямаше да си простя цял живот.“