— Аз… аз… търся господин Бурляев. Исках да разбера дали са открили убийците… Дочух, че снощи имало арест… Вие сте княз Пожарски, нали? А аз…
— Знам кой сте — рязко го прекъсна царският адютант. — Вие сте човекът, провалил задача от изключителна важност. Вие, Зейдлиц, сте престъпник и ще ви изправя на съд. Забранявам ви да мърдате от Москва до второ нареждане. И какво правите тук? Подслушвате ли?
За трети път през време на краткото му пребиваване петербургският гост се промени до неузнаваемост. Благоразположен с колегите и напорист към Рахмет, спрямо провинилия се жандармерист той се разлюти до грубост.
— Как си позволявате! — пламна Зейдлиц почти разплакан. — Аз съм офицер! Нека ме съдят, но вие нямате право да се държите така! Знам, няма прошка за мен. Но аз ще изкупя вината си, кълна се!
— В арестантските роти ще я изкупите — безцеремонно го контрира князът и тресна вратата пред носа на горкия щабротмистър. Когато се обърна към останалите, на лицето му нямаше и помен от гняв — само порив и плам. — Хайде, господа, на работа — рече той и потри ръце. — Да разпределим ролите. На вас, Пьотър Иванович, се полага агентурната дейност. Проверете всички революционни кръжоци, всички свръзки. Намерете ми ако не Грин, поне мадмоазел Иглата. И още едно поръчение за вашите момчета — да притиснат Зейдлиц и неговите хора. След като го направих на мат и маскара това балтийско пале, ще преобърне земята. Трябва да спасява кожата, та усърдието му ще е безгранично. И то без много да си поплюва. Нека ни извади кестените от огъня, пък ще ги хапнем ние. Сега — вие, Станислав Филипович. Раздайте описанията на престъпниците сред вашите хора по гарите и заставите. Вие отговаряте Грин да не изчезне от Москва. Аз пък — князът се усмихна лъчезарно — ще се заема с Гвидон. В края на краищата така е справедливо, защото аз го вербувах. Отивам в хотел „Лоскутни“, взимам си хубава стая и ще си отспя. Сергей Виталиевич, ще ви помоля непрестанно да сте на телефона — в случай, че получим сигнал от Гвидон. И незабавно ме уведомете. Всичко ще мине идеално, господа, ще видите. Както казват френците — горе главата.
Пътуваха с шейната в пълно мълчание. Смолянинов май напираше да се изкаже, но не посмя. Сверчински тревожно сучеше добре поддържания си мустак. А Фандорин изглеждаше необичайно вял и потиснат.
И с право.
Сиянието на столичната знаменитост направо засенчи почетния ореол на статския съветник. От първоразрядна персона, в чиито думи и дори мълчание околните се вслушваха с почтително внимание, Ераст Петрович се превърна излишна и дори донякъде комична фигура. Какъв е той сега? Разследването е оглавено от опитен, бляскав специалист, който със сигурност ще се справи по-добре от московския чиновник за специални поръчения. Успехът му е гарантиран и поради това, че столичанинът явно не е обременен от ненужни скрупули. Фандорин впрочем веднага се засрами от тази мисъл, защото беше недостойна и плод на накърненото му самолюбие.
Основната причина за покрусата му беше друга — и статският чиновник честно си я призна. За първи път съдбата го срещаше с човек, който имаше по-големи детективски способности от неговите. Не, може би за втори. Много отдавна, още в началото на кариерата си, Ераст Петрович се бе сблъскал с друг такъв талант, но никак не обичаше да си спомня онази отминала история.
А нямаше как и да се оттегли от разследването. Това би означавало заради наранената си гордост да предаде милия Владимир Андреевич, който очакваше от помощника си съдействие и дори спасение.
Стигнаха до Жандармерийското управление и все така мълчаливо влязоха в кабинета на Сверчински. Тук стана ясно, че и полковникът по пътя си е мислил за генерал-губернатора.
— Лошо, Ераст Петрович — мрачно и без обичайните усукваници подхвана Станислав Филипович, когато седнаха и запалиха пури. — Обърнахте ли внимание, че той дори не отиде да се представи на Владимир Андреевич? Край със стареца. Във висшите кръгове въпросът е решен. Ясно е.
Смолянинов жално въздъхна, а Фандорин тъжно поклати глава:
— За княза ще е жесток удар. Макар да е на преклонни години, т-телесно и умствено още е доста свеж. И за Москва е добър градоначалник.
— По дяволите Москва — грубо го апострофира полковникът. — Важното е, че ние с вас сме добре с Долгорукой. А без него ще сме зле. Мен, естествено, няма да ме назначат началник на управлението. А и вашият сладък живот ще свърши. Новият генерал-губернатор ще си доведе свои доверени лица.
— С-сигурно. Но какво можем да направим?
Предпазливият Станислав Филипович беше неузнаваем.