— Такова. Да го надхитрим.
— Предлагате да пипнем терористите преди п-полковник Пожарски — не попита, а по-скоро констатира статският чиновник.
— Именно. Но не само. Туй князче е много припряно, трябва да го неутрализираме.
Ераст Петрович за малко да се задави с дима от пурата.
— Станислав Филипович, за Б-Бога!
— Не да го убием, разбира се. Само това липсваше! Има и по-симпатични начини — взе да умува той: — например да го направим смешен. Да изпадне в глупаво положение. Ераст Петрович, миличък, трябва да покажем, че ние, „долгоруковските“, струваме много повече от столичния навлек.
— Аз всъщност не съм се отказал от разследването — вметна статският съветник. — При разпределянето на „ролите“ господин Пожарски ме остави на п-произвола. Но аз не съм свикнал да седя със скръстени ръце.
— Чудесно! — полковникът рипна и енергично закрачи из стаята, обмисляйки нещо. — Тогава ще задействате аналитичния си талант, който толкова пъти ни е спасявал. Аз пък ще се погрижа князчето да стане за посмешище — след което заломоти под нос: — „Лоскутни“, „Лоскутни“… там имам този, как беше… отговаря за прислугата… Терпугов? Сичугов? Както и да е… И Коко, да, непременно Коко… Точно така…
— Ераст Петрович, ще ме вземете ли с вас? — прошепна поручикът.
— Май вече съм частно лице — също тъй тихо отвърна Фандорин и като видя как съкрушено се опъна руменото му лице, утешително каза: — За съжаление. Бихте ми били м-много от полза. Но нали пък вършим обща работа.
От управлението до дома му нямаше и пет минути пеша, но това време напълно му стигна да открие своя ниша в разследването — тесничка, уви, и не най-обнадеждаваща.
Премисли нещата от всички страни:
Пожарски си избра най-краткия път, за да пипне БГ — чрез Рахмет-Гвидон.
Тайната полиция ще души по околни пътища чрез проверка на революционните връзки.
Жандармерията има готовност да хване терористите при опит за напускане на града.
Плюс Зейдлиц, който ще подкара направо и ще действа с методи, за които го е страх дори да си помисли. При това ще го притискат копоите на Милников.
Така погледнато, Бойната група е завардена от всички страни. Никакъв шанс за измъкване. Май няма къде да се вклини и той с частното си разследване и неясни пълномощия. При толкова разследвани отвсякъде току-виж го стъпкали.
Но три неща го подбуждаха към незабавни и решителни действия.
Жал му е за стария княз. Това първо.
Не може да преглътне обидата, нанесена му от господин Грин, който за дръзката акция си бе позволил да се представи за статския съветник Фандорин. Това второ.
И трето. Да-да, третото е накърненото самолюбие. Да видим, ваше питерско сиятелство, кой колко струва и на какво е способен.
След ясното формулиране на мотивациите умът му заработи много по-ясно и точно.
Съратниците всички вкупом нека си издирват Бойната група. Интересно дали ще я открият и колко скоро. А ние ще търсим предателя сред пазителите на закона. Това дори е може би по-важно, отколкото залавянето на терористите, били те и най-опасни.
Пък знае ли човек дали този път към прословутата БГ няма да се окаже най-кратък.
Впрочем последното досущ си беше на самозалъгване.
Глава шеста
Грин, естествено, не излезе на перона. Седна в кафенето на салона за посрещачи, поръча си чай с лимон и се загледа през прозореца.
Колко интересно. Такова количество копои на шепа място не беше виждал дори при посрещане на височайшите особи. Кажи-речи, една трета от изпращачите бяха вездесъщи господа с отворени на четири очи и повратливи шии. Очевидно изпитваха определен интерес към стройните брюнети. Нито един подобен пътник не успя да се добере безпрепятствено до влака — любезно ги подхващаха под ръка и ги отвеждаха до вратата на дежурния. Явно там се намираше някой, който го беше видял в Клин.
Почти веднага ги освобождаваха и тъмнокосите мъже възмутени бързаха обратно към пероните. Но си изпащаха и руси, и дори червенокоси — и тях ги мъкнеха за проверка. Значи полицията бе проявила достатъчно въображение да предположи, че престъпникът може да се е пребоядисал.
Не й стигна обаче въображението да предположи, че убиецът на Храпов няма да е сред отпътуващите, а при посрещачите. В салона, където се разположи Грин, беше тихо и мирно. Ни копои, ни сини мундири.
Тъкмо на това разчиташе, когато тръгна да посрещне влака, с който трябваше да пристигне Коза. Рисковано наистина, но Грин предпочиташе лично да движи нещата, свързани със „специалиста“.
Влакът пристигна точно по разписание и не щеш ли, още преди да види Коза, Грин съзря сред гъмжилото на пристигналите Жули. Нямаше начин да остане незабелязана с лилавите щраусови пера, които се полюшваха над широкополата й мъхеста шапка. Жули се набиваше на очи в множеството като райска птица сред ято врани. Носачи мъкнеха подире й куфари и кръгли кутии за шапки, а до нея с ръце в джобовете крачеше с лека танцова походка красив млад мъж: тясно палто с касторена яка, американска шапка, тънки черни мустачки. Самият той, господин Коза, специалист по ексовете.