— Не, аз бомбата! — възкликна Червенушката. — Емеля трябва да командва момчетата.
Дали го е страх или има нещо друго? — помисли си Грин за Рахмет. Със сух, нетърпящ възражения глас, каза:
— Ние с Коза ще се справим двамата. Бомбата хвърля Емеля. Мяташ я и изчезваш зад ъгъла. Не чакай да се взриви. Само викни да се разбере, че ти си я хвърлил. Изчезваш зад ъгъла и оттам командваш кога да стрелят. А Рахмет няма да участва.
— Как така? — подскочи Рахмет.
— Изключено — обясни Грин. — Никой не ти е виновен. Обявен си за издирване. Всички копои ти имат описанието. Само ще ни провалиш. Оставаш тук на телефона.
Потеглиха в четири и петнайсет — малко по-рано от необходимото.
В двора Грин се обърна.
Рахмет стоеше до прозореца. Видя го, махна му.
Излязоха на улицата.
— По дяволите — каза Грин, — забравих шомпола. Тъпо. Да не вземе да ми засече куршум в цевта.
Червенушката, зачервен от вълнение, предложи:
— Ще ида. Къде го държиш? На шкафчето ли? — и понечи да се втурне, но Емеля го хвана за яката.
— Стой бе, перко! Не бива да се връщаш. За първи път участваш в акция — това е кофти знак.
— Почакайте ме в шейната, сега идвам — рече Грин и се врътна обратно.
Преди да влезе в двора, погледна от входа. На прозореца нямаше никого:
Бързо го прекоси и се качи на първия етаж. Специално смазаната ключалка не скръцна.
Безшумно влезе — събу се отвън.
Мина през трапезарията. Откъм кабинета, където беше телефонният апарат, чу гласа на Рахмет:
— Да, дванайсет — седемдесет и четири. По-бързичко, госпожице, спешно е… Тайната полиция ли е? Търся…
Грин се покашля.
Рахмет изпусна фунията и се обърна.
В първия миг лицето му доби някакъв особен вид — съвсем безизразен. Ами да, не е наясно дали Грин е чул фаталните думи, още не знае каква роля да играе — на приятел или на предател. Значи това било истинското лице на Рахмет — празно. Все едно училищна дъска, забърсана със сух парцал — по нея има мръсни следи.
Но лицето му остана празно само за секунда. Рахмет разбра, че е разкрит, и крайчецът на устата му се повдигна в нагла усмивка, очите му се присвиха презрително.
— Какво има, Гринчик, не си повярвал май на бойния съратник? Гледай ти, не го очаквах от теб, откачалник жалък. Какво си се опънал като оловно войниче?
Грин стоеше неподвижно с ръце по шевовете и не помръдна дори когато човекът метличина с щърбавата усмивка измъкна от джоба си „булдога“.
— Защо си сам? — изфъфли Рахмет. — Без Емеля, без Червенушката? Дошъл си да ме засрамиш ли? Аз нямам срама, Гринуля. Сам знаеш. Жалко, ще трябва да те отпиша. По ми се щеше да те предам жив. Какво ми се пулиш? Мразя те, дръвник такъв!
Оставаше да изясни само едно: дали Рахмет отдавна сътрудничи на Тайната полиция или е вербуван вчера.
Грин точно така го попита:
— Откога?
— Да речем, че още отначало! Отдавна ми се драйфа от вас, посерковци. И най-вече от тебе, чугунен урод! Вчера се запознах с много по-интересен човек от теб.
— Какво е това ТГ? — попита за всеки случай Грин.
— Ъ? — не разбра Рахмет. — Кое?
Грин нямаше повече въпроси, нито време за губене. Хвърли ножа, стиснат в дясната ръка, и залегна на пода, изпреварвайки изстрела.
Но не последва изстрел.
„Булдогът“ падна на килима, а Рахмет хвана с две ръце дръжката на ножа, забит вляво в гърдите му. Отпусна глава, взрян с изненада в странния предмет, и го изскубна от раната. Кръв ливна по цялата му риза, Рахмет огледа стаята с невиждащи очи и рухна ничком.
— Потегляме — рече Грин, скочи в шейната и прибра под седалката сандъчето с всичко най-необходимо: детонатора, фалшивите документи, резервното оръжие. — Паднал под стола. Едвам го намерих. До „Хлудовски“ сме заедно. Там слизате, аз заминавам да се срещна с Коза. И още нещо. Тук няма да се връщате. След екса — в кантона. Арсений също.
Коза вече се разхождаше по тротоара, докаран като търговски пътник средна ръка: с касторена шапка, късо палто, кариран панталон, елегантни бели плъстени ботуши. Грин, както се бяха разбрали, се беше натъкмил като продавач.
— Къде се шляеш? — кресна му „специалистът“, вече влязъл в ролята си. — Вържи коня и ела насам.
Когато Грин се доближи до него, бандитът му намигна и тихо каза:
— Чудна двойка сме. Баш такива гъсоци обичах да оскубвам на младини. А Жулиетка, да знаете — нагласил съм я като стрина, че да не й се чудят в „Индия“. Вдигна шум и гюрултия — не желаела да се загрозява!