Грин се поразвъртя, за да не слуша празни приказки. Огледа позицията и я определи като идеална. „Специалистът“ си знаеше работата.
Тясната улица „Немецка“, по която щеше да дойде колата, се е опънала в права линия чак до Кукуйския мост. Конвоят ще се види отдалеч, има време да се подготвят.
Точно преди кръстовището напряко през платното се валяше дълга греда с нужната дебелина — ездач лесно ще го прескочи, но шейната ще спре. След още петдесетина крачки вдясно видя пролука между сградите — задънената „Сомовска“. Там зад каменния черковен зид вече трябваше да са се разположили стрелците. Иззад ъгъла се подаде глава. Емеля. Наблюдава.
Планът на Коза беше добър — прост и точен, не се предвиждаха усложнения.
Още не беше се свечерило, ала светлината по краищата на небето вече помътняваше към сивкаво. След половин час ще се смрачи, но дотогава ще са приключили акцията и тъмнината ще им помогне да изчезнат.
— Сега е пет — съобщи Коза, щракнал капачето на разкошния си часовник с дебел платинен ланец. — Потеглят от експедицията. След около пет минути ще ги видим.
Енергичен, стегнат, в очите му бляскат весели пламъчета. Съдбата ще да се е пошегувала със свещенослужителя — в скучното попско семейство да подхвърли такова вълче. Грин се замисли над теоретичния въпрос какво ли ще правят такива Козове в свободното хармонично общество? Защото природата все едно ще ги произвежда в определени пропорции. Никакво възпитание не може да прекърши вродената склонност.
И го измисли: ще останат опасни професии, за които са необходими авантюристи като Коза. Да се гмуркат в морските глъбини, да покоряват непристъпни планински върхове, да продължават с летателните експерименти. А по-късно, след петдесетина години, ще дойде ред да се изследват и други планети. Ще има работа за всеки.
— Разкарай се! — викна Коза на един чистач, който с пъшкане се опита да избута гредата встрани. — Наша е, сега ще се върне шейната да я вземе. Брей че народ бе, само гледа какво да отмъкне.
Чистачът побърза да се скрие от скандалджията зад желязната порта и улицата опустя.
— Иидат париците, иидат милинките — с тих сладникав глас почти пропя Коза. — Давайте отсреща. И не се хвърляйте напред, мен гледайте.
Отначало се виждаше продълговато тъмно петно, после взеха да се различават отделни фигури — всичко беше точно както обясни Коза.
Отпред двама ездачи охранители с карабини през рамо.
Зад тях колата на експедиторската служба: голяма покрита шейна, до кочияша двама — един полицай и един експедитор.
Отстрани на колата още конна стража — двама отдясно и двама отляво.
Отзад вероятно имаше друга шейна, която оттук не се виждаше. В нея би трябвало да се намират още четирима охранители с карабини.
Емеля се появи иззад ъгъла, опря се на стената. Зазяпа се в процесията. В ръка държеше кръгъл вързоп — бомба.
Поглаждайки с пръст грапавата ръкохватка на колта, Грин изчакваше предните да забележат гредата и да се спрат. Часовникът над аптеката показваше точно пет и девет минути.
Конете равнодушно прекрачиха дървото и продължиха нататък, но кочияшът викна и опъна поводите.
— Къде? — закрещя полицаят, надигнал се от мястото си. — Къде отпратихте, говеда? Не виждате ли тая греда? Слезте от конете и я отместете. И ти им помогни — побутна кочияша.
Щом конвоят спря, Емеля бавно, все едно се разхожда, потегли към задната шейна в края на процесията, уж че му е интересно.
Когато двамата охранители и кочияшът се наведоха да вдигнат гредата, Емеля се засили, хвърли вързопа и лудешки викна:
— Иеех! — както беше предвидено, та охранителите да разберат откъде им е дошло. Това беше най-важното за плана.
Вързопът още не беше докоснал земята, охранителите не бяха проумели какво е това странно нещо, дето хвърчи към тях, а Емеля вече се беше врътнал и препускаше обратно.
Не тресна кой знае колко силно, защото зарядът беше наполовина от обичайния. В случая не им трябваше убийствена сила, а само демонстрация. Мощен взрив можеше да оглуши охранителите, дори да ги контузи, а сега от тях се искаше бързина.
— Бомбаджия! — ревна полицаят, поглеждайки над колата назад. — Ето го, скри се зад ъгъла!
Засега вървеше като по масло. Четиримата в шейната (нито един не пострада от взрива) изскочиха и подгониха Емеля. Другите четирима, ездачите, обърнаха конете и със свиркане и дюдюкане препуснаха в същата посока.
До колата от въоръжените останаха само двамата, които се бяха спешили — застинали с гредата в ръце, и полицаят. Кочияшът и експедиторът не влизаха в сметката.
Секунда след като преследвачите свърнаха в задънената улица, оттам затрещяха револверни изстрели. Сега охранителите ще забравят за колата. От пукотевицата и паниката ще им заглъхнат ушите, ще залегнат и ще отвърнат със стрелба.