Маса сигурно подслушваше на вратата, защото тоз миг кръглата му глава с дръпнати очи се промуши през вратата.
— Добуро уцоро — рече главата със сияйна усмивка.
— Махай се по дяволите с тая твоя гимнастика! — кресна Есфир и ловко го уцели с възглавница, но Маса пое удара, без да трепне.
— Писмо от горям господзин — съобщи той и показа дълъг бял плик.
Японецът наричаше „горям господзин“ генерал-губернатора, така че можеше да се признае, че е имал уважителна причина за появата си. Ераст Петрович отвори плика, извади картичка със златен герб.
Текстът в по-голямата си част беше отпечатан по образец, само името и послеписът отдолу бяха изписани със закръгления старомоден почерк на негово сиятелство.
Многоуважаеми господине Ераст Петрович!
По случай Заговезни и последващите Сирни заговезни ви каня на палачинки.
Интимната вечеря в тесен кръг започва в полунощ. Моля господа поканените да не се чувстват длъжни да идват с мундири. Дамите са в правото си да избират тоалети по свое усмотрение.
Владимир Долгорукой
Ераст Петрович, елате непременно. Ще ми разкажете как вървят нещата.
И доведете новата си изгора. Вечерята е неофициална, пък аз, старият човек, съм любопитен да я видя.
— Какво става? — недоволно попита Есфир. — Страховитият цар те зове? Връзвай кучешкия череп за седлото и яхвай коня да режеш глави, а?
— Нищо подобно — отговори Фандорин. — Това е покана за генерал-губернаторската резиденция. Слушай — и прочете текста без послеписа, естествено. Никак не го учуди осведомеността на княза относно личния живот на близките му помощници — вече й беше свикнал за толкова години обща работа. — Ако искаш, д-да идем заедно — вметна той, абсолютно сигурен, че Есфир само окована с белезници и отведена под конвой би отишла на палачинки при генерал-губернатора.
— Какво значи „тесен кръг“ — смръщи носле тя. — Само султанът и везирите с най-близките евнуси?
— Сирницата с палачинки у княза е традиция — заобяснява й Фандорин. — От над двайсет години. „Тесният кръг“ са седемдесет-осемдесет приближени служители и почетни граждани с жените си. Цяла нощ седят, ядат, пият, танцуват. Нищо интересно. Винаги се измитам по-рано.
— А наистина ли може да се отиде с всякакъв тоалет? — умислено попита тя, вече загледана не в Ераст Петрович, а някъде в пространството.
След като се раздели с Есфир до вечерта, Фандорин на няколко пъти потърси номера, който онзи ден Бурляев издиктува на телефонистката, обаче никой не отговори. Бездруго не беше сигурен, че капризната „сътрудничка“ ще се съгласи да приеме нахалния статски съветник, така че се замисли дали пък да не се възползва от отсъствието на агентката, за да направи таен обиск в арбатската къща.
Подбра необходимите инструменти и за всеки случай телефонира още веднъж — слушалката изведнъж откликна с лениво и протяжно прошепнато „Хелоу?“ по американски маниер.
Противно на очакванията му Диана не си спомни, че го е обявила за „персона нон грата“ и веднага прие предложението да се видят.
Не му се наложи и да чака пред заключената врата. Фандорин звънна с камбанката, натисна медната дръжка и вратата неочаквано се отвори — значи е била предварително отключена.
По познатия вече път той се качи до надстройката, почука на вратата и без да чака покана, влезе.
Както и миналия път, пердето беше пуснато, а жената седеше на дивана с шапка и воал.
Чиновникът поздрави и понечи да се настани на фотьойла, но жената му направи знак:
— Елате тук. Трудно ми е да шептя през цялата стая.
— Не намирате ли за прекалени всички тези п-предпазни мерки? — не се сдържа Фандорин, макар да знаеше, че не бива да ядосва домакинята. — Достатъчно е, че не виждам лицето ви.
— Нее — изшумоля Диана. — Моите звуци са шумоленето, шепотът, шушукането. Моята стихия е тъмата, тайната, тишината. Седнете, господине. Тихо ще разговаряме, а в паузите ще слушаме мълчанието.
— Благодаря.
Ераст Петрович седна полуобърнат към дамата на известно разстояние и се опита да долови през воала поне някаква особеност на лицето й. Уви, беше твърде тъмно.
— Знаете ли, че сред прогресивната младеж сега се смятате за интригуваща личност? — присмехулно попита „сътрудничката“. — Завчерашното ви вмешателство в операцията на скъпоценния Пьотър Иванович разцепи революционните ми другари на два лагера. Едни ви виждат като държавен чиновник от нов тип, предвестник на бъдните либерални промени. Други обаче…
— Какво д-другите?
— Други казват, че трябва да бъдете унищожен, защото сте по-хитър и по-опасен от тъпите хрътки в Тайната полиция. Но не се безпокойте — тя леко докосна рамото му. — Имате си закрилница — Фирочка Литвинова, а тя след онази вечеринка вече е с ореол на героиня. А, красивите мъже винаги си имат защитнички — и се чу приглушен, почти беззвучен смях, който направи на статския съветник изключително неприятно впечатление. — При нас се говори, че Ларионов бил убит от БГ — вярно ли е? — изпитателно наклони глава Диана. — Чу се слух, че бил провокатор. Във всеки случай нашите повече не го споменават. Като при диваците — името му е табу. Наистина ли е бил „сътрудник“?