— Искате ли, господин заместник-директор, аз лично да оглавя разпознаването? Ще събера всички московски вратари, ще ги строя в редица. Само Милников и неговите агенти няма да са достатъчни в случая.
За кой ли път тази вечер Станислав Филипович се опитваше да прояви полезна инициативност, но князът упорито не му обръщаше внимание. А сега внезапно избухна:
— Да си бяхте мълчали по-добре! — разкрещя се Пожарски. — Нали вашето ведомство отговаря за реда в този град! Ама че ред! С какво щяхте да се занимавате — с гарите? Ами заминавайте и си отваряйте хубаво очите! Бандитите със сигурност ще се опитат да изнесат ограбените пари, и то най-вероятно в Петербург, за да ги налеят в партийната каса. Внимавайте, Сверчински, ако провалите и това, ще си изпатите за всичко накуп! Вървете!
Полковникът пребледня като смъртник, изгледа Пожарски и мълчаливо тръгна към вратата. Адютантът му поручик Смолянинов се изнесе незабавно след него.
От приемната насреща им влетя щастлив Милников.
— Да! — викна той от вратата. — Разпознаха го! Имаме го в картотеката по случай от миналата година! Арсений Николаевич Зимин, син на адвоката! „Мясницка“, собствено жилище!
Настъпи такава тишина, че се чуваше задъханото дишане на недоумяващия Евстратий Павлович.
Фандорин отвърна очи от княза да не би онзи да съзре злорадството в погледа му. Не съвсем злорадство, но неволно задоволство изпита все пак статският съветник, от което впрочем веднага се засрами.
— Така — с монотонен безцветен глас произнесе Пожарски. — Значи и с този ход сме доникъде. Да се поздравим, господа. Останахме на сухо.
Като се прибра, Ераст Петрович едва успя да свали сюртука и да облече фрак с бяла папийонка — и стана време да потегля за Есфир на „Трьохсвятска“ в прочутия в цяла Москва дом на Литвинов.
Този помпозен мраморен палат, построен преди няколко години, сякаш се беше пренесъл на тихата благопристойна уличка направо от Венеция и веднага изтласка и засенчи вековните дворянски къщи с оронени колони и еднакви триъгълни покриви. И сега, почти посред нощ, съседните сгради тънеха в мрак, а палатът красавец блестеше и сияеше като същински приказен леден дворец: разкошният фронтон над входа по последна американска мода беше осветен с електричество.
Статският съветник бе чувал за богатството на банкера Литвинов, един от най-щедрите благотворители, покровител на руските художници и усърден църковен спомоществовател, чието ревностно благочестие двойно и тройно надплащаше скорошното му похристиянчване. Ала московското висше общество се отнасяше към милионера със снизходителна ирония. Разказваше се като анекдот как след като станал кавалер на звездата, което го приравняваше към четвъртия клас на ранговете, Литвинов взел да казва на познатите си: „Защо да си кълчите езиците с «Авесалом Ефраимович», наричайте ме просто «ваше превъзходителство».“ Приемаха го в най-аристократичните московски домове, ала често се случваше домакините да прошепнат на другите гости като оправдание: „Чифут да се покръсти е все едно крадец да е без пръсти.“
Но като влезе в огромния вестибюл, облицован с карарски мрамор, украсен с кристални светилници, огромни огледала и монументални живописни платна из руската история, Ераст Петрович си помисли, че ако финансовите дела на Авесалом Ефраимович и занапред вървят все така добре, не му мърда баронската титла и тогава ироничните подмятания ще секнат, защото не просто богатите, а свръхбогатите и титулувани люде са без националност.
На величествения лакей, който въпреки късния час беше в златоткана старовремска жилетка и дори с напудрена перука, Фандорин съобщи само името си, а за целта на посещението не стана нужда да докладва.
— Минутка — церемониално се поклони слугата, очевидно служил по-рано в дворец на велик княз, ако не и на още по-високо място. — Госпожицата слиза веднага. Ще желае ли ваше високородие да почака в дневната?
Ераст Петрович не пожела и лакеят бързо, но при това без да навреди на величавата си осанка, се качи по белоснежното лъскаво стълбище на горния етаж. След още минута в обратна посока като гумена топка се сурна надолу малък пъргав господин с много подвижно лице и майсторски преметнати кичури коса през плешивото теме.
— Боже мой, ужасно се радвам, ужасно — заговори скорострелно той още насред стълбите. — Много съм чувал за вас, и то в най-хвалебствен смисъл. Безкрайно се радвам, че Фирочка има толкова достопочтени познанства, иначе са все разни космати, с мръсни обуща, с груби гласове… Е, още е млада и зелена. Знаех си, че ще мине. Аз съм впрочем Литвинов, вие сте господин Фандорин, няма нужда да ми се представяте, известна личност сте.