Грин лежеше с ръце под главата и съсредоточено мислеше. До него на пода в тясното стайче спяха Емеля и Червенушката. Първият се въртеше неспокойно, явно измъчен от смрадливите гадини. Вторият леко простенваше насън. Пак добре, че изобщо бе заспал след вчерашните премеждия. Неочакваният край на сътрудничеството с Коза наложи необходимостта от бързи действия. Първо Грин свести истерично хлипащата Жули, за целта й плесна няколко шамарчета. Тя престана да трепери и изпълняваше всяка негова дума, само избягваше да гледа неподвижното тяло и светлата винена локва, която потъмняваше пред очите й от прииждащата кръв.
После той на бърза ръка си превърза раните. Най-трудното беше с ухото, затова просто го прикри с кърпа и нахлупи здраво продаваческата си ватена шапка. Жули донесе кана вода да му умие кръвта от лицето и ръцете.
Време беше да изчезват.
Остави Жули да варди до шейната и пренесе торбите от стаята. Не стана както първия път по две наведнъж — гледаше да не натоварва наранената си китка повече от необходимото.
Чак когато благополучно се отдалечиха от „Индия“, взе да мисли къде да закара парите.
На явката в кантона е опасно. Мястото е много голо, някой може да ги види как прехвърлят чувалите и да помисли, че е крадена стока от товарен влак.
В друг хотел? С торбите няма да го пуснат, а не може да рискува да ги остави на гардероб.
Жули намери начина. Уж седеше и си мълчеше с простата забрадка, нищо не питаше, не му пречеше да мисли — и изведнъж каза:
— Ами на Николаевската гара. Там имам куфари в багажното — ще ги взема и на тяхно място ще оставя торбите. Никой няма да ги пипне, дисциплината е желязна. А на полицаите през ум не би им минало, че парите са им под носа.
— Не мога да припаря на гарата. Имат ми описанието — рече Грин.
— Няма нужда. Ще кажа, че съм камериерка, идвам за куфарите на госпожата. Имам квитанция. А в торбите, ще кажа, са книги на господарите. Какво ги интересува. Ти си кочияш, ще останеш на шейната, защо да идваш на гарата. Аз ще доведа хамали.
Беше му странно и неловко тя да му говори на „ти“. Но идеята за багажното беше добра.
От гарата отидоха в хотел „Китеж“ до Красни врата, макар и не първоразряден, но пък с телефон във фоайето, което сега беше най-важното.
Грин се обади на свръзката. Попита:
— Какво става?
Иглата с разтреперан от вълнение глас отговори:
— Вие ли сте? Слава Богу! Всичко наред ли е? У вас ли са нещата?
— Да. Ами другите?
— Живи-здрави са, само Арсений е зле. Оставихме го.
— Лекуват ли го? — навъси се той.
— Не, късно е — гласът й пак трепна.
— Пратете за моите хора на Виндавската гара. И в хотел „Китеж“. Началото на „Басманна“. Вие също тук. Стая седемнайсет. Вземете спирт, игла, здрав конец.
Иглата скоро пристигна. Кимна на Жули, почти не я погледна, макар да я виждаше за първи път. Погледна превързаната глава на Грин, сцепената вежда, сухо попита:
— Тежко ли сте ранен?
— Не. Носите ли?
Тя сложи на масата малка чанта.
— Тук има спирт, игла и конец, както заръчахте. И още марля, памук, бинт, пластир. Изкарала съм курс за медицински сестри. Само ми покажете къде, аз ще направя всичко необходимо.
— Добре. На хълбока мога сам. Веждата, ухото и ръката ще ми е трудно. И пластирът правилно. Реброто ми е пукнато, ще го стегнем.
Той се съблече до кръста и Жули жално изохка, като видя синините и превръзката, подгизнала в кръв.
— Прободна, не е голяма — обясни Грин за раната в хълбока. — Нищо важно не е засегнато. Само промивка и зашиване.
— Легнете на дивана — каза Иглата. — Ще си измия ръцете.
Жули седна до него. Кукленското й лице се изкриви страдалчески.
— Гринчик, миличък, много ли те боли?
— Не сте за тук — каза той. — Направихте необходимото. Сега тя. Поместете се.
Иглата бързо и сръчно почисти раната му със спирт. Конеца също навлажни в спирта. Обгори иглата на запалена свещ.
За да не е толкова напрегната, Грин опита да се пошегува:
— Иглата с игла.
Явно не стана много смешно — тя не се усмихна.
Предупреди го:
— Сега ще заболи, потърпете.
Но той почти не усети болка — тренировките си казваха думата, пък и Иглата си знаеше работата.
Наблюдаваше я с интерес как прави малки стегнати бодове първо на хълбока му, после на китката и попита:
— Затова ли „Игла“?
Тъп въпрос, дори той го почувства, но Иглата го разбра.
— Не. Затова — тя с бързо движение вдигна ръка към опънатата си назад коса и извади дълъг остър фуркет.
— Защо? — учуди се той. — За самоотбрана?
Тя проми със спирт сцепената му вежда, наложи два шева и чак тогава отговори:
— Не. Да се пробода, ако ме арестуват. Ето тук се прави — показа шията си. — Имам клаустрофобия. Не понасям затворени помещения. Може да не издържа в тъмница и да се пречупя — лицето й пламна: очевидно не й беше лесно да го сподели.