Скоро дойдоха Емеля и Червенушката.
— Ранен ли си? — уплаши се Червенушката.
А Емеля се огледа и присви очи:
— Къде е Рахмет?
На първия въпрос Грин не отговори, защото нямаше нужда. На втория каза:
— Сега сме тримата. Разправяйте.
Червенушката заразправя, Емеля от време на време вмъкваше по нещо, но Грин почти не ги слушаше. Знаеше, че момчето трябва да си изприкаже всичко — за първи път участва в истинска акция. Подробностите от престрелката сега обаче не го интересуваха, трябваше да обмисли друго.
— … Той пробяга няколко крачки и падна. Тук го уцелиха — Червенушката посочи малко над ключицата. — С Гвоздея искахме да го задържим, но той веднага си тури револвера на слепоочието. Главата му се дръпна ей така встрани и той падна. А ние всички се втурнахме…
— Добре — прекъсна го Грин — стигаше му толкова. — По същество. Торбите са на гарата. За вземане ги взехме, сега в Питер да се препратят. Трудно е: полиция, жандармерия, копои. Преди търсеха само нас, сега и парите. А е спешно.
— Обмислих го — бързо каза Иглата. — Ще се пратят шестима, всеки с торба. Не може и шестимата да хванат, все някой ще успее. Утре ще го направим. Имам петима, аз ще съм шестата. За мен като жена дори е по-лесно.
— Добре, утре — протегна се Емеля. — Утрото е по-мъдро от вечерта.
— И аз мога да взема — обади се Жули. — Само че с моя багаж торбата ще изглежда странно. Ще прехвърля пачките в куфар, може ли?
Грин извади часовника си. Единайсет и половина.
— Не. Утре така ще завардят, че нищо няма да прекараме. Ще проверяват всички багажи, изключено. Днес.
— Какво днес? — недоверчиво попита Иглата. — Да прекараме парите?
— Да. С нощния. В два.
— Абсолютно изключено. Цялата полиция вече е на крак. Докато идвах насам, на няколко пъти видях как спираха шейни. А на гарата кой знае какво става…
И тогава Грин им изложи плана си.
Нямаше как да предвидят само едно — че след взрива началник-гарата от страх ще спре петербургския влак и изобщо ще прекрати железопътното движение.
Иначе всичко вървеше в точно съответствие с плана.
В два без двайсет Грин откара Иглата и Жули, облечени като господарка и слугиня, до багажното и остана да ги чака, защото не биваше в никакъв случай да се мярка на гарата.
Носачът трупна торбите на количката и понечи да ги кара към перона, но в този момент кльощавата строга господарка направи лют скандал на миловидната камериерка за някаква забравена вкъщи кутия с шапка и тъй се увлече, че се усети чак когато удари втора камбана, та дори наруга носача, че стои като паметник, ами не кара към багажния вагон. Иглата се справи с ролята неочаквано добре.
Едновременно с втората камбана идваше ред на Емеля и Червенушката. Бяха имали предостатъчно време да отидат до Нобел за бомба.
И наистина — тъкмо количката с торбите стигна до изхода за перона и тъкмо четирима цивилни се запътиха към носача, когото заядлива госпожа побутваше с чантата си в гърба — и откъм платформите думна гръм, съпроводен от писъци и звън на стъкла.
Копоите в миг забравиха носача и се понесоха към мястото на взрива, а госпожата сръга слисания носач да не се помайва. Много важно какво става там някъде по гарата — влакът няма да ги чака.
Нататък Грин не видя, но не се съмняваше, че Иглата и Жули благополучно ще стигнат до вагона, а торбите безпроблемно ще бъдат качени. Сега на жандармеристите и агентите само им беше до претърсване!
Но минутите вървяха, а последна камбана не удряше. В два и двайсет Грин реши да проучи обстановката. При хаотичното щуране на сините шинели нямаше опасност някой да го разпознае.
Поговори с един объркан служител. Разбра, че някакъв офицер е взривил голям полицейски началник и се е изпарил. Дотук добре. Разбра също, че за тази нощ железопътното движение е спряно. Което значеше, че главната цел на акцията се проваля. Почти един час чака, докато Иглата и Жули се върнат с торбите.
После остави жените и откара чувалите в явката — на Виндавската товарна гара.
Подробностите научи от Емеля.
— Преди да тръгна към перона, ме обискираха основно. Но аз — без багаж, с билет трета класа за Питер, чиста работа. Отивам на перона, спирам отстрани, чакам. Гледам — Червенушката пристига. С огромен букет, лицето му румено, грейнало. Те не го и погледнаха. Кой ще заподозре, че такова херувимче ще носи в букета бомба? Срещнахме се на едно по-тъмно място. Аз неусетно измъкнах бомбата и си я сложих в джоба. Макар и посред нощ, на гарата пълно с народ. Пътническият от Питер имал закъснение, посрещаните чакат. За нашия влак в два прииждат пътници. Идеално, викам си. Никой няма да ме забележи. Малко по малко се позаглеждам към дежурната стая. А тя, Гринич с прозорец право към перона. Пердетата дръпнати и вътре всичко се вижда. До масата седи нашият приятел, на вратата се прозява младо офицерче. От време на време някой влиза-излиза. Не дремят хората, работят. Минах наблизо, гледам — опа, горното прозорче отворено. Сигурно яко са напалили печката. Емеля, викам си, Емеля, може и да ти е рано да умираш. С такъв късмет може пък и да се измъкнеш. Червенушката, както сме се разбрали, застанал срещу прозореца — на двайсетина крачки. Удари камбаната. До потеглянето остават десет минути, девет, осем. Стоя и се моля и на небесата, и на сатаната: само да не затворят прозорчето. Дрън-брън — втора камбана. Ние сме! Минах спокойно покрай прозореца и лекичко, все едно котка с лапичката, пуснах бомбата на прозорчето. Тя си полегна, милата, дори не скръцна по черчевето. Таман минах пет крачки — и като тресна! Започна се пълна лудница. Тичат, надуват свирките, крещят. Чувам Червенушката с най-звънливия си глас: „Ей натам се затича към релсите! С офицерски шинел!“ И цялата тълпа отфуча натам, а ние кротко, скромничко — през страничния изход и на гаровия площад. А оттам само си плюхме на петите.