— Подчинен сте ми, защото съм заместник-директор в департамента на полицията — със зловещ тих глас му напомни князът.
Облещените очи на подполковника проблеснаха.
— Виждам, че имам предател във ведомството си — той посочи с пръст пребледнелия Зубцов, застинал на вратата. — Само че няма върху трупа ми да се издигнете служебно, скъпи приятелю Сергей Виталиевич. В голяма грешка сте. Ето! — той извади от джоба си лист хартия и тържествено го размаха във въздуха. — Преди четирийсет минути пристигна! Депеша лично от министъра! Аз му обрисувах положението и се допитах дали да осъществя разработената операция за задържане на терористичната Бойна група. Четете какво пише негово високопревъзходителство: „До подполковник Бурляев, Отделен жандармерийски корпус. Браво. Действайте по ваше усмотрение. Пипнете подлеците живи или мъртви. Помози Бог. Хитрово.“ Тъй че пардон, ваше сиятелство, но този път ще минем без вас. Вие с психологиите си вече добре се отличихте, като изтървахте Рахмет.
— Пьотър Иванович, ако ги ударим направо, именно мъртви ще ни паднат, а не живи — обади се изведнъж Милников, който досега бе мълчал. — Луди глави са, ще се бранят докрай. А по-добре е да ги пипнем живи. Жалко и за нашите, ще загубим не един и двама. При кантона е гол пущинак. Скришом не можем да стигнем. Може би да почакаме все пак те самите да се заизмъкват?
Изненадан от удара в гръб, Бурляев рязко се обърна към помощника си.
— Евстратий Павлович, няма да променя решението си. Ще хванем всички, които са там. А за голия пущинак няма нужда да ми обяснявате, не ми е за първи път да правя арест. Нали затова ще чакаме до полунощ. В единайсет тук, на „Мариинска“ гасят осветлението, става съвсем тъмно. Ще излезем един по един от склада и от четирите страни ще завардим кантона. Аз лично ще съм пръв. Взимам с мен Филипов, Гусков, Ширяев и този едрия, с бакенбардите… Сонкин. Те веднага изкъртват вратата и нахлуват, аз подире им, после още четирима, които кажете, с по-здрави нерви, че от страх да не вземат да стрелят по нас. А останалите ще чакат ей тук, по периметъра на двора. И няма как да ми избягат душичките. Ще ги пипна топли-топли!
Пожарски мълчеше в пълно объркване, очевидно не можеше да преглътне вероломството на министъра, тъй че последен опит да вразуми самонадеяния подполковник предприе Ераст Петрович.
— Правите грешка, Пьотър Иванович. Послушайте г-господин Милников. Арестувайте ги, когато започнат да се изтеглят.
— Още сега в околните складове имам трийсетина агенти и два взвода полиция — каза Бурляев. — Ако терористите решат да се измъкнат по светло, още по-добре — тъкмо ще паднат в ръчичките на моите хора. Ако пък останат да пренощуват там — точно в полунощ лично ще ги пипна. И толкова.
Глава десета
Слънцето бавно пълзеше през небето, без дори в най-високата си точка много да се вдигне над плоските покриви. Грин седеше до прозореца, не мърдаше, гледаше как светилото изминава съкратения си зимен маршрут. Съвсем малко оставаше на педантичния диск до края на маршрута — тъмната грамада на зърнохранилището, когато на пустинната пътечка, която лъкатушеше от жп линиите към прелеза на „Мариинска“, се появи набита фигура. Добро е мястото все пак въпреки теснотията и дървениците, помисли си Грин. За първи път през целия следобед се мяркаше човек, иначе нямаше жива душа, само един локомотив маневрираше напред-назад и разместваше вагоните.
Слънцето му светеше в гръб и чак след като свърна към кантона, се видя кой е.
Матвей, хазаинът.
Какво има? Каза, че смяната му е до осем, а сега е пет.
Влезе, не поздрави, само кимна. Лицето му мрачно, недоумяващо.
— Туй май е за вас…
Грин взе от ръцете му смачкания плик. Прочете надписа с печатни букви — мастилото лилавееше: „За г-н Грин. Спешно“.
Погледна Матвей:
— Откъде?
— Знам ли? — още повече помрачня онзи. — И аз не знам. Намерих го в джоба на полушубката. Бях в депото, викаха ме в канцеларията. Много народ имаше наоколо, всеки може да го е пъхнал. Мисля, че трябва да бягате. Къде е третият, момчето?
Грин отвори плика, вече знаеше какво ще види в него: машинописни редове.
Къщата е завардена от всички страни. Полицията не е сигурна, че сте там, затова изчаква. Ще щурмуват точно в полунощ. Ако успеете да се измъкнете, има удобна квартира: „Воронцово поле“, домът на Ведьорников, №4.
Първо драсна клечка и изгори бележката и плика. Докато гледаше огъня, си броеше пулса. Когато кръвта му възстанови нормалната си ритмичност, каза: