Когато масата се насочи към портичката, Грин изкомандва:
— Сега.
Хвърли към приближаващата се маса една консерва, веднага след нея втора, падна по лице в снега и си запуши ушите.
От двойния тътен щяха да му се пукнат тъпанчетата. Отдясно и отляво загърмя: веднъж, втори път, трети, четвърти. Емеля и Червенушката бяха хвърлили своите бомби.
И веднага скочиха и се втурнаха напред, докато полицаите са ослепени от блясъците и оглушени от взривовете.
Докато прескачаше проснатите тела по пътечката, Грин се учуди, че раната и пукнатото ребро изобщо не го болят. Какво нещо е да се довериш на вътрешните сили в организма!
До него тежко подтичваше Емеля. Червенушката се носеше напред като хлапе.
Когато отзад екнаха изстрели, бяха вече съвсем наблизо до спасителните складове.
Излишна беше вече тази пукотевица. Късно.
Жилището на „Воронцово поле“ се оказа удобно: три стаи, заден вход, телефон и дори баня с нагряваща се вода.
Емеля веднага седна с книгата — сякаш не бе имало ни взривове, ни претичване през заснежения пущинак под куршумите, ни дълго криволичене после по тъмните улички.
Червенушката от изтощение падна на дивана и заспа.
А Грин внимателно огледа апартамента с надеждата да намери някакъв знак, по който да разкрие ТГ.
Не намери нищо.
Жилището беше изцяло мебелирано, но без никакви признаци за реален живот. Нито портрети, нито фотографски снимки, нито дребни украшения, нито книги.
Явно тук не живееше никой.
Тогава за какво е? За делови срещи? За всеки случай?
Но да поддържа такова жилище за срещи или „за всеки случай“ можеше да си позволи само много богат човек.
Разсъжденията пак го водеха към Лобастов.
Тази загадъчност го изпълваше с тревога. Тоест не се опасяваше от непосредствена заплаха — ако някой им готви капан, защо му е да спасява Бойната група от Тайната полиция? Но, така или иначе, най-правилното беше да изчезнат оттук.
Той телефонира на Иглата. Не й обясни нищо, каза само, че утре ще му трябва нова квартира, и издиктува адреса. Иглата отговори, че ще дойде сутринта. Гласът й звучеше тревожно, но за нищо не го попита, умница.
Сега трябва да поспи, каза си Грин. Натъкми се на фотьойла, без да се съблича. На масата пред себе си остави колта и четирите останали бомби.
Усети колко е уморен. И с реброто не беше толкова добре, колкото му се беше сторило. Това е от бързото тичане. Добре че от тръскането не се счупиха детонаторите в бомбите. Щеше да стане голяма глупост.
Затвори очи, отвори ги уж след миг, а отвън грееше слънце и на вратата се звънеше.
— Кой е? — долетя от антрето басовото боботене на Емеля. Не се чу отговорът, но вратата се отвори.
Сутрин е, и то не много рано, разбра Грин.
Организмът му все пак беше изискал своето — поне десет часа пълна почивка.
— Какво става с раните ви? А парите? — попита Иглата, едва-що влязла в стаята. И без да чака отговора му, съобщи: — За нощните събития знам. Матвей е при нас. Цяла Москва говори за стълкновението. Убит е самият Бурляев, това се знае със сигурност. Споменава се, че загинали и страшно много полицаи. Но какво ви разправям, след като вие сте били там…
Очите й бяха други, не както досега, а живи, изпълнени със светлина, и изведнъж пролича, че тя не е стара мома, а просто строга волева жена, понесла доста изпитания.
— Вие сте истински герой — допълни тя със сериозен и спокоен глас, сякаш констатираше научно доказан факт. — Всички сте герои. Като народоволците — и така го погледна, че му стана неудобно.
— Раните не се обаждат. Парите заминаха. Днес са в Питер — отговори на въпросите й. — Не знаех за Бурляев, но това е добре. За страшно много е преувеличение, но неколцина изтрепахме — и продължи по същество. — Първо — друга квартира. Второ — свърши избухливата смес. Трябва ни. И детонатори. Химически, от ударен тип.
— Търси ви се квартира. До довечера ще се уреди. Детонатори имаме колкото щете. Миналия месец от Петербург докараха цял куфар. Със сместа сме по-зле. Ще трябва да се направи — прехапа тясната си бледа устна. — Освен да питам Аронзон… Следя прозорците му, няма сигнал за тревога. Мисля, че си заслужава рискът. Той е химик, сигурно ще може да направи. Но дали ще е съгласен? Бях ви споменала, той е противник на терора.
— Няма нужда — Грин си понатисна реброто — не го болеше. — Аз сам. Просто да ми намери съставките. Сега ще ги напиша.
Докато пишеше, усещаше втренчения й поглед.
— Чак сега забелязвам колко приличате на него…
Грин спря насред дългата дума „нитроглицерин“, вдигна очи.
Не, тя не го гледаше, взираше се някъде в пространството над главата му.