Едва сега си позволи да погледне Аронзон и Иглата. Тя беше вързана за стол. Роклята разкъсана на гърдите й, вижда се бялата кожа и тъмната падинка. Устата й затъкната, устните разкървавени, под окото се издува цицина. Доцентът изглеждаше по-отчайващо. Седеше до масата, захлупил лице в ръцете си, ритмично се поклащаше и виеше тихо и непрестанно.
— Момент — каза Грин и се втурна обратно в антрето. Замаяните агенти всеки момент можеше да се свестят.
Първо довърши онзи, дето беше паднал по гръб. После се обърна към другия, който мигаше несмислено, подпрян на стената. Замахна, чу се спукване на кост. И край.
Пак на бегом стигна до прозореца, за да даде сигнал на Червеношийката, а и в хола да стане малко по-светло.
Остави Аронзон — явно безполезен в момента.
Развърза Иглата, махна парцала от устата й, попи леко с кърпа кървящите й устни.
— Простете ми — беше първото, което каза тя. — Простете ми. За малко да ви погубя. Винаги съм мислила, че няма да им се дам жива, но като ме хванаха и ме помъкнаха, сякаш се вцепених. Имах възможност, когато ме сложиха на стола. Можех да извадя фуркета и да се пронижа. Хиляди пъти съм си го представяла. Не стана… — тя внезапно изхлипа и сълза се стече през посинялата й скула.
— Няма значение — успокои я Грин. — И да беше станало, щях да дойда. Така че все едно.
Обяснението му не я утеши, а дори влоши нещата.
Сълзите рукнаха и от двете й очи.
— Наистина ли щяхте да дойдете? — съвсем безсмислено попита тя.
Грин изобщо не й отговори.
— Как стана това тук? — попита той. — Какво му е на Аронзон?
Иглата направи усилие да се вземе в ръце.
— Този е началник-охраната на Храпов. Първо не разбрах, мислех, че е от Тайната полиция. Но ония не се държат така, този е просто луд. Още от снощи са тук. Говореха си, аз ги чух. Белокосият искал лично да ви открие. Претършувал цяла Москва. — Гласът й стана по-твърд, очите й още бяха мокри, но тя вече не плачеше. — Домът на Аронзон през всички тези дни е бил наблюдаван от Тайната полиция. Явно след Рахмет. И този — пак кимна към мъртвия щабротмистър — подкупил агента, който дебнел.
— Зейдлиц — обясни Грин. — Казва се Зейдлиц.
— Агентът? — учуди се Иглата. — Откъде знаете?
— Не, този — посочи с глава мъртвия, ядосан, че си губи времето с ненужни подробности. — Нататък.
— Вчера агентът съобщил на Зейдлиц, че аз съм идвала при Аронзон и съм си тръгнала с някакъв пакет. Агентът се опитал да ме проследи, ама не успял. Аз не видях „опашка“, но за всеки случай на „Пречистенка“ свърнах в един много объркан безистен. Навик.
Грин кимна, защото и той имаше този навик.
— И когато агентът разказал на Зейдлиц, той с двама свои хора дошъл при Аронзон. Мъчил го цяла нощ. Аронзон издържал до сутринта, после рухнал. Не знам какво са му правили, но нали го виждате… През цялото време седи така. Люлее се и вие…
От антрето влетя Червенушката. Пребледнял, очите му ще изскочат.
— Вратата отворена! — викна той. — Убити! — после видя какво е положението в хола и млъкна.
— Затвори вратата — нареди му Грин. — Онези ги домъкни тук — и пак се обърна към Иглата: — Какво искаха?
— От мен ли? Да им кажа къде сте. Зейдлиц само питаше и псуваше, а ме би онзи с навитите ръкави (смъртнобледият Червенушка тъкмо влачеше по паркета агента с ризата). Зейдлиц ме пита, аз мълча. Тогава този ме удря и ми затиска устата да не викам — докосна скулата си и се смръщи.
— Не пипайте — каза Грин. — Нека аз. Но първо с него — той отиде до невменяемия и докосна рамото му.
С див вой Аронзон се дръпна назад и се хвана за подлакътниците.
Кървава пихтия вместо лице погледна Грин с едно-единствено облещено око, вместо другото зееше дупка.
— Ааа — изхлипа Семьон Лвович. — Вие ли сте? Тогава трябва да ме убиете. Защото съм предател. И защото все едно не мога повече да живея.
Едва му се разбираше, понеже вместо зъби в устата на доцента стърчаха само дребни остри парченца.
— Отначало само ме биха. После ме окачиха за краката. После ме давиха. В банята, там — треперещият му пръст посочи към коридора.
Грин видя, че цялата риза На Аронзон е в петна засъхнала кръв. Кръв имаше и по пръстите, и по панталона.
— Те са абсолютно безумни хора. Не знаеха какво вършат. Всичко бих издържал — и затвор, и каторга, честна дума — доцентът хвана Грин за ръката. — Но не мога без очи! Още от дете все ме е било страх да не ослепея! Не си представяте… — той цял се разтрепери и пак взе да се люлее и да вие.
Наложи се да го тръсне за раменете.
Хоноруваният доцент се съвзе и пак зафъфли:
— Албиносът каза — вече съмваше, а си мислех, че тази нощ никога няма да свърши… Каза: „Къде е Иглата? Питам последни два пъти. След първия път ще ти изгоря с киселина лявото око, след втория — дясното. Както вашите направиха с Шверубович.“ Аз мълчах. Тогава… — в гърлото му изхриптя сподавено ридание. — И когато ме попита втория път, всичко му разказах. Не можех повече! Когато тя ми телефонира, можех да я предупредя, но вече ми беше все едно… — той се вкопчи в Грин и му се примоли с безумен шепот: — Моля ви, застреляйте ме. Знам, че нищо не ви струва. За мен все едно всичко е свършено. Сломен, едноок, а и след това (мръдна брадичка към труповете) — край с мен. Няма да ми го простят нито тия, нито вашите.