Грин се отскубна. Каза сурово:
— Ако искате да се застреляте, застреляйте се. Вземете револвера на Зейдлиц. Само че е тъпо. И няма нищо за прощаване. Всеки си има граница; А за делото и едноок е от полза. Дори безок.
— И аз не бих издържала сигурно — каза Иглата. — Просто не бяха започнали още истински да ме измъчват.
— Вие щяхте да издържите. — Грин обърна гръб и на двамата и даде инструкции на Червенушката: — Вземи го, закарай го в болница. Химик. Взрив в домашна лаборатория. И веднага изчезни.
— Ами тези? — посочи труповете той.
— Аз сам.
Когато останаха двамата с Иглата, се зае с лицето й.
Донесе от банята (там беше гадно — навсякъде кръв и повръщано) шишенце спирт, памук.
Проми й раните, намаза синината.
Иглата седеше, отметнала глава назад. Очите й бяха затворени. Когато Грин леко й отвори устните, тя послушно отвори уста. Той внимателно опипа зъбите й, бели и равни. Предният десен се клатеше, но съвсем леко. Ще се оправи.
Наложи се да доразкопчае роклята, и без това разкъсана. Под ключицата й видя синина. Леко натисна костта с обтегната тънка, нежна кожа. Здрава е.
Иглата изведнъж отвори очи. Погледът й изотдолу беше изненадан и дори уплашен. Грин, кой знае защо, усети бучка в гърлото си, дори забрави да си махне пръстите от разголените й гърди.
— Имате охлузено — каза тихо Иглата.
Той механично прикри одраната си буза, спомен за глупавата акция в банята.
— Аз пък съм пребита. Неприятна гледка, нали? И без това съм грозна. Защо ме гледате така?
Грин виновно мигна, но не отмести очи. Тя сега не му се струваше грозна, макар че скулата й все повече посиняваше. Странно, че това лице по-рано му изглеждаше мъртво, съсухрено. То беше пълно с живот и чувство и за цвета й беше сгрешил: не студен сив, а топъл, с тюркоазен блясък. Тюркоазени се оказаха очите й, в които той откри нещо застрашително — способността да измъкват от душата му към повърхността забравения, отдавна избледнял лазур.
Усети парене в пръстите си, все още притиснати в кожата й. Понечи да ги дръпне, но не можа. А Иглата захлупи ръката му със своята. От този допир и двамата потръпнаха.
— Невъзможно… Дала съм си клетва… Това е ненужно… Сега, сега ще мине… — несвързано заломоти тя.
— Да, ненужно. Съвсем — пламенно се съгласи той.
Поривисто се приведе, докосна подутите й устни, с език усети вкуса на кръвта й…
Преди да си тръгнат, спряха на прага, за да запомнят странното място, където стана нещо, което Грин не смееше да назове.
Прекатурен стол. Прегънат край на килима. Три окървавени тела. Остра миризма на газ и съвсем лека на барут.
Иглата се обади неочаквано. И каза нещо, от което Грин се сепна.
— Ако имаме дете… Какво ли ще бъде след всичко това!
Грин запали клечка и я хвърли на пода. Весело пламъче се плъзна като синьо змийче през хола…
Беше нощ. Тишина.
Всички освен Емеля, който шумолеше със страниците в кабинета, спяха.
Грин седеше в спалнята до леглото, гледаше Иглата. Тя дишаше равномерно и дълбоко, от време на време се усмихваше на нещо в съня си.
Не можеше да стане — тя го държеше здраво за ръката.
Седя така час и десет минути. Четири хиляди двеста и седемнайсет удара на сърцето.
След всичко, което се беше случило, не можеше да я пусне да си отиде. Грин доведе Иглата в конспиративната квартира. Тя мълча цялата вечер, не взе участие в разговорите, на лицето й грееше необичайна за нея мека усмивка. Досега, до днес, изобщо не я беше виждал да се усмихва.
После решиха да си лягат. Момчетата се разположиха на пода в хола, отстъпиха спалнята на жената. Грин каза, че има да си довърши работата по взривната смес.
Надникна при Иглата. Тя го хвана за ръка. Дълго лежа и го гледа. Мълчаха.
Когато заговори, каза само няколко думи, и пак неочаквани.
— С теб сме като два жирафа — и тихо се разсмя.
— Защо жирафи? — сви вежди Грин, нищо не разбра.
— Като дете видях картинка в една книжка. Два жирафа. Смешни, дълги. Стоят, кръстосали шии, изглеждат съвсем безпомощни и все едно не знаят какво да правят оттук нататък.