Иглата затвори очи и заспа, а Грин си мислеше за думите й.
Когато пръстите й трепнаха и се отпуснаха, той безшумно стана и излезе от спалнята. Наистина трябваше да приключи с взривната смес.
Мина по коридора и случайно погледна към антрето. Замря.
Пак бял плик. Под пощенския процеп на вратата.
В писмото пишеше:
Лошо. Изпуснахте и двамата. Но имате шанс да поправите грешката. Утре Пожарски и Фандорин пак имат конспиративна среща. В Брюсовската градина в девет сутринта.
Грин усети, че се усмихва. Още по-странна беше мисълта, която му хрумна.
Все пак има бог. Името му е ТГ, той е съюзник на революцията и има пишеща машина „ремингтън №5“.
Това май се нарича „шега“?
Нещо се променяше и вътре в него, и в околния свят. Кой знае дали за хубаво или за лошо.
Глава тринайсета
Когато дойде на себе си, Ераст Петрович видя бяло пространство с ярка жълта топка в средата и отначало не съобрази, че това е таванът и електрическа лампа с глобус. Леко извъртя глава (при което откри, че главата му се намира върху възглавница, а самият той лежи в легло) и срещна погледа на някакъв господин, който седеше до него и го гледаше с извънредно внимание. Този човек му се стори смътно познат, но откъде — не можа да си спомни в момента, още повече че външността на седящия беше повече от безинтересна: дребни черти, косата сресана на път, скромно сиво сако.
Трябва да попитам къде съм, защо лежа и колко е часът, помисли си Ераст Петрович, но не успя. Господинът със сивия костюм стана и бързо излезе.
Наложи му се сам да търси отговорите.
Започна от най-важното: защо е на легло?
Ранен ли е? Болен ли е?
Ераст Петрович помръдна ръце и крака, провери дали му има нещо, но не откри нищо тревожно, ако не се брои, че беше малко схванат — като след тежка физическа работа или травма.
И веднага изплува споменът: банята, скокът от покрива, стражарят.
Явно съзнанието му е изключило и той е потънал в дълбок сън, необходим за духа и телесната му обвивка, за да се пребори с шока.
Надали припадъкът му е продължил повече от няколко часа. Щом свети лампа и пердето е пуснато, вероятно още е нощ.
Остава да разбере къде именно е бил отнесен голият човек, загубил съзнание насред зимната улица.
Според вида на стаята тук беше спалня, но не в частен дом, а в скъп хотел. До това умозаключение стигна при вида на монограма, с който бяха украсени гарафата, чашата и пепелникът, подредени на изящна масичка до леглото.
Ераст Петрович взе чашата, за да разгледа отблизо монограма. Буквата „Л“ с корона. Емблемата на хотел „Лоскутни“.
Всичко му се изясни. Това е стаята на Пожарски.
Същевременно му се изясни и личността на невзрачния господин — един от „ангелите пазители“, които следваха навсякъде Глеб Георгиевич.
Вместо решените въпроси изникна нов: какво става с княза? Жив ли е?
Отговорът последва незабавно: вратата се отвори и в спалнята устремно влезе лично заместник-директорът, не само жив, но май и съвсем здрав.
— Най-после! — възкликна той с искрена радост. — Докторът ме увери, че нямате нищо счупено, че сте припаднали от нервното потресение. Обеща скоро да дойдете на себе си, но вие все не се свестявахте, не можах да ви събудя. Тъкмо мислех, че окончателно сте се превърнали в спяща красавица и ще ми съсипете целия план. Повече от денонощие спите. Не съм очаквал, че имате толкова деликатни нерви.
Значи било вече следващата нощ. След „Полета на ястреба“ духът и телесната обвивка на Ераст Петрович бяха ползвали цяло денонощие отпуска.
— Имам въпроси — обади се той с паднал глас, прочисти гърлото си и повтори, макар и дрезгаво, но вече ясно: — Имам въпроси. Преди да ни прекъснат, казахте, че сте по следите на Бойната група. Как успяхте да я откриете? Това първо. Какво предприехте, докато съм спал? Това второ. За какъв план говорите? Това трето. Как успяхте да се спасите? Това четвърто.
— Спасих се по много оригинален начин, който не съм описал в рапорта до негово величество. Впрочем — многозначително вдигна показалец той — ние с вас имаме променен статус. След вчерашното покушение сме задължени да уведомяваме за хода на разследването вече не министъра, а лично канцеларията на негово императорско величество. Какво ли ви говоря! Вие сте далече — засега още сте далече от петербургските емпиреи и не можете да оцените смисъла на тези събития.
— Ще се доверя на мнението ви. Как се спасихте? Бяхте съблечен и невъоръжен като мене. Вдясно, накъдето се затичахте, е главният вход, но вие не бихте могли да стигнете дотам — терористите щяха да ви направят на решето.