— Виж — показвам й, — в моята торта има дупки, където бяха бонбоните допреди малко.
— Като кратери. — Слага пръст в едната.
— Какво е „кратери“?
— Дупки на мястото на нещо, което е станало. Като вулкан или експлозия…
Връщам зеления бонбон в кратера му и правя десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно, бум. Той излита в Открития космос и в устата ми. Тортата за рождения ми ден е най-хубавото нещо, което някога съм ял.
На Мам не й се яде точно сега. Прозорче изсмуква вече всичката светлина, почти е черна.
— Пролетното равноденствие е — казва Мам. — Спомням си, че го казаха по телевизията на сутринта, когато се роди. Онази година също още имаше сняг.
— Какво е равноденствие?
— Означава равно, когато има еднакво количество тъмно и светло.
Много е късно за Телевизор, заради тортата, Часовник показва 08:33. Жълтата ми качулка почти ми откъсва главата, когато Мам я издърпва. Обличам си пижамената тениска и си мия зъбите, докато Мам връзва торбата с боклука и я слага до Врата заедно с нашия списък, който аз написах. Тази вечер е: „Моля, паста, леща, риба тон, сирене (ако не прекалено скъпо), порт. сок, Мерси“.
— Може ли да поискаме грозде? То е много полезно.
Най-долу Мам добавя: „Грозде, ако има как (или каквито и да е пресни или консервирани плодове)“.
— Може ли приказка?
— Кратичка. Какво ще кажеш за „Малката питка“?
Прочита я наистина бързо и смешно, Малката питка изскача от пещта и тича, и се търкаля, и тича, и се търкаля, та никой не може да я хване, нито старицата, нито старецът, нито вършачите, нито орачите. Но накрая като истински идиот оставя лисицата да я пренесе през реката и да я излапа.
Аз ако бях направен от торта, щях да се изям сам, преди някой друг да успее.
Правим бърза скоростна молитва, дето е с хванати ръце и затворени очи. Аз се моля Йоан Кръстител и бебето Исус да дойдат да си поиграят с Дора и Ботичко. Мам се моли топлината да стопи снега от Прозорче.
— Може ли малко?
— Утре рано-рано — казва Мам и си придърпва тениската надолу.
— Не, тази вечер.
Тя посочва Часовник, който показва 08:57, което е само три минути преди девет. Така че изтичвам в Гардеробчо и лягам на възглавницата, и се завивам с Одеялчо, което е изцяло сиво и рошаво с червения подгъв. Точно под рисунката на мен съм, бях забравил, че е там. Мам шмугва глава.
— Три целувки?
— Не, пет за господин Петгодишен.
Дава ми пет, после затваря скърцащата врата.
В процепите все още влиза светлина, така че виждам част от мен на рисунката — онази, дето е като на Мам, и носа, който си е само като мен. Погалвам хартията, много е копринена. Изпъвам се, така че главата ми опира в Гардеробчо, също и краката ми. Слушам как Мам се преоблича в пижамената тениска, взема безболяващите, винаги две вечер, защото казва, че болката е като водата и се разстила веднага щом легне. Изплюва паста за зъби.
— Гърбът на наш Захари много го запари — казва тя.
Аз измислям също:
— Гърбът на наш За-зах казва та-дах.
— Наш Ебенизер живее във фризер.
— Наша Дора отишла в магазинора.
— Това е нечестна рима — казва Мам.
— О, не! — простенвам аз като Крадльо. — Наш Исус обича кускус.
— А пък юфката попя на луната.
Луната е Сребърното лице на Господ, което се показва само при специални случаи.
Сядам и притискам лице към процепа, виждам ивици от Телевизор, който е изключен, Тоалетна, Вана, рисунката ми със синия октопод, която се е накъдрила, Мам, която прибира дрехите ни в Скринчо.
— Мам?
— Ммм?
— Защо съм скришом като бонбоните?
Мисля, че сяда на Креватчо. Говори тихо, едва я чувам.
— Просто не искам да те гледа. Дори като бебе винаги те завивах в одеялото, преди той да дойде.
— Ще боли ли?
— Кое ще боли ли?
— Ако ме види?
— Не, не. Заспивай вече.
— Направи Буболечките.
— Лека нощ, да спиш в кош и далеч от мечки, дори от буболечки.
Буболечките са невидими, но аз им говоря и понякога броя, последния път стигнах до 347. Чувам щракането на копчето и Лампа изгасва в същата секунда. Звуците на Мам, която се мушва под Юрганчо.