— Кои?
— Пожарникарите.
— А, това не е истински пилон, този е само за игра.
Когато бях на четири, си мислех, че всичко в Телевизор е само телевизия, после станах на пет и Мам ме отлъга и каза, че много от нещата са снимки на истински и Навън е съвсем истинско. Сега съм в Навън, ама се оказва, че много от тези неща изобщо не са истински.
Връщам се в къщичката за елфи. Паячето е отишло някъде. Събувам си обувките под масата и си протягам краката.
Баба е при люлките. Двете са сплескани, но третата е кофа като от гума с две дупки за крака.
— От тази не можеш да паднеш — казва тя. — Ще се пробваш ли?
Трябва да ме вдигне, странно ми е с ръцете й, дето ме стискат под мишниците. Бута ме от задницата на кофата, но на мен не ми харесва, все се извръщам да видя, така че вместо това ме бута отпред. Люлея се по-бързо по-високо по-бързо, най-странното нещо досега.
— Отпусни глава назад.
— Защо?
— Довери ми се.
Отпускам глава и всичко подскача наопаки, небето и дърветата, и къщите, и Баба, и всичко, невероятно е.
На другата люлка има момиче, дори не съм я видял да идва. Тя се люлее в различно от мен време, тя е отзад, аз като съм отпред.
— Как се казваш? — пита тя.
Преструвам се, че не чувам.
— Това е Дж… Джейсън — отговаря Баба.
Защо ме нарича така?
— Аз съм Кора и съм на четири и половина — казва момичето. — Тя бебе ли е?
— Той е момче и всъщност е на пет — пак отговаря Баба.
— Тогава защо е в бебешката люлка?
Вече искам да изляза, но краката ми са заклещени в гумата, ритам, дърпам веригите.
— Спокойно, спокойно — успокоява ме Баба.
— Пристъп ли има? — пита момичето Кора.
Кракът ми рита Баба, без да иска.
— Престани!
— Малкото братче на моята приятелка получава пристъпи.
Баба ме издърпва под ръцете, кракът ми се завива, после съм излязъл.
Тя спира при входа и казва:
— Обувките, Джак.
Мъча се силно и си спомням.
— В малката къщичка са.
— Изтичай обратно да си ги вземеш тогава. — Чака. — Момиченцето няма да те закача.
Ама аз не мога да се катеря, тя може да гледа.
Така че Баба отива и задникът й се заклещва в къщата за елфи, ядосана е. Завелкрова ми лявата обувка прекалено стегнато, така че я свалям, също и другата. Отивам по чорапи до бялата кола. Тя казва, че ще ми се забие стъкло в стъпалото, ама не ми се.
Панталоните ми са мокри от росата и чорапите — също. Додя е в креслото си с огромна чаша, казва:
— Как мина?
— Малко по малко — отговаря Баба и се качва горе.
Той ми дава да му опитам кафето, потрепервам.
— Защо местата за ядене се наричат магазини за кафе? — питам го аз.
— Ами кафето е най-важното нещо, което продават, защото повечето от нас имат нужда от кафе, за да се движат, както на колата й трябва гориво.
Мам пие само вода и мляко, и сок също като мен, чудя се какво я задвижва.
— А за децата какво?
— О, децата са енергични като малки бобчета.
Печеният боб ме задвижва цяла нощ, но зеленият фасул ми е храната враг. Баба приготви преди няколко вечери и аз просто се преструвах, че не ги виждам на чинията. Щом вече съм в света, никога повече няма да ям зелен фасул.
Седя на стълбите и слушам дамите.
— Ммм. Знае повече математика от мен, но не може да се пусне по пързалка — казва Баба.
Това съм аз, мисля.
Те са нейният литературен клуб, но не разбирам как, защото не четат книги. Тя забравила да ги отложи, така че всички дойдоха в 03:30 с чинии с кекс и други работи. Получих три кекса на малка чиния, но не трябва да се пречкам. Баба ми даде и пет ключа на ключодържател, на който пише „Пица къщата на Позо“, чудя се дали наистина е къща, направена от пица, и няма ли да падне? Те всъщност не са ключове за нищо, но дрънчат, получих ги, задето обещах да не изваждам повече ключа от шкафчето с алкохола. Първият кекс се нарича кокос, гнусен е. Вторият е лимон, а третият е не знам какво, но най-много го харесвам.
— Сигурно си изцедена — казва една от дамите с най-пискливия глас.
— Истински герой — казва друга.
Също получих назаем камерата, не якогъзарската на Додя с гигантския кръг, а онази, дето е скрита в окото на мобилния телефон на Баба, ако звънне, трябва да я извикам и да не вдигам. Досега съм направил десет снимки: първа е на меките ми обувки, втора е на лампата на тавана във фитнес стаята, трета е на тъмното в мазето (само че снимката стана прекалено ярка), четвърта е на ръката ми отвътре с линиите, пета е на дупката до хладилника, дето се надявах, че може да е миша дупка, шеста е на коляното ми в панталони, седма е на килима във всекидневната отблизо, осма трябваше да е Дора, когато беше в Телевизор тази сутрин, но цялата е на зигзаг, девета е Додя, без да се усмихва, десета е прозорецът на спалнята, като преминава чайка, само че чайката не е на снимката. Щях да си снимам и една на мен си в огледалото, но тогава щях да съм папараци.