— Здравей, Дилън, приятно ми е да се запознаем.
— Аз съм Дилън на Джак — отговаря Старият Дилън.
— Аз съм на Джак — сега е Новият.
— Да, ама всъщност аз първи бях негов.
После Старият и Новият се удрят с ръбове, докато една страница от Новия се скъсва и аз спирам, защото скъсах книга и Мам ще се ядоса. Тя не е тук да се ядоса, дори не знае, аз плача и плача, и затварям книгите с ципа в чантата ми с Дора, за да не ги намокря. Двамовете Дилъновци се сгушват заедно вътре и се извиняват.
Намирам Зъб под надуваемото и го смуча, докато имам чувството, че е един от моите.
Прозорците правят странни шумове, това са капки дъжд. Приближавам се, не ме е страх много, стига стъклото да е по средата. Слагам си носа точно върху му, цялото е размазано от дъжда, капките се разтопяват заедно и се превръщат в дълги реки надолу-надолу по него.
Аз и Баба, и Додя, и тримата отиваме в бялата кола на пътуване изненада.
— Ама знаеш ли в коя посока? — питам аз Баба, докато кара.
Тя ми намигва в огледалото.
— Изненада е само за теб.
Гледам през прозореца за нови неща. Момиче в инвалидна количка с облегната назад глава между две меки неща. Куче души дупето на друго куче, това е смешно. Има метална кутия за изпращане на поща. Найлонов плик се духа.
Мисля, че поспивам малко, ама не съм сигурен.
— Познай! — казва Додя и посочва.
— Захар?
— Пясък — казва той. — Загря ли?
— Не, студено ми е.
— Има предвид дали се досещаш къде сме? На едно място, където аз и дядо ти някога водехме майка ти и Пол, като бяха малки?
Гледам надалече.
— Планини?
— Пясъчни дюни. А между тях — синьото нещо?
— Небе.
— Ама отдолу. По-тъмното синьо на дъното.
Очите ми болят дори през тъмните очила.
— Морето! — извиква Баба.
Вървя зад тях по дървената пътека, нося кофата. Не е каквото си мислех, вятърът все ми вкарва мънички камъчета в очите. Баба разстила голяма черга с цветя, ще стане цялата пясъчна, ама тя казва, че няма нищо, одеяло за пикник е.
— Къде е пикникът?
— Още не е дошъл сезонът за това.
Доля пита защо не отидем при водата.
Аз имам пясък в обувките, едната пада.
— Това е добра идея — казва Додя. Сваля си и двете и си мушка вътре чорапите, увисва ги на връзките.
И аз си слагам чорапите в обувките. Пясъкът е влажен и странен по краката ми, има бодливи неща. Мам никога не ми е казвала, че плажът е такъв.
— Хайде — казва Додя, затичва се към морето.
Аз оставам отзад, защото напред има огромни издигащи се неща с бяло отгоре, те реват и се разбиват. Морето все не спира да ръмжи и е прекалено голямо, не трябва да сме там.
Връщам се при Баба на одеялото за пикник. Тя си мърда голите пръсти на краката, целите са сбръчкани.
Опитваме се да построим пясъчен замък, но този пясък не е какъвто трябва, все се срутва.
Додя се връща с навити нагоре крачоли, целият мокър.
— Не ти се цамбуркаше ли?
— Има много ако.
— Къде?
— В морето. Нашето ако отива през тръбите в морето, не искам да вървя в него.
Додя се смее.
— Майка ти не знае много за водопровода, а?
Искам да го ударя.
— Мам знае за всичко.
— Има нещо като голяма фабрика, където всички тръби от тоалетните ни изтичат. — Седнал е на одеялото с пясъчни крака. — Хората там събират всичкото ако и пречистват всяка капчица вода, докато стане хубава за пиене, после я пускат обратно в тръбите и тя пак тече от кранчетата ни.
— Тогава защо ходи в морето?
Той клати глава.
— Мисля, че морето е само от дъжд и сол.
— Някога опитвал ли си сълза? — пита Баба.
— Да.
— Е, тя е същата като морето.
Аз пак не искам да ходя в него, ако е от сълзи.
Ама се връщам близо до водата с Додя, за да търся съкровища. Намираме бяла черупка като охлюв, но когато си мушвам свития пръст вътре, той си е тръгнал.
— Задръж я — казва Додя.
— А какво ще стане, като се върне у дома?
— Ами не мисля, че щеше да я остави така насред нищото, ако му трябваше.
Може да го е изяла птица. Или лъв. Слагам черупката в джоба си и една розова, и една черна, и една дълга, и опасна, наречена черупка бръснач. Позволено ми е да си ги взема у дома, защото който свари, той товари.