— Бяхме заключени, сега сме рап звезди.
— О, Бо… ти си онова момче! Момчето… Лорана — вика тя, — ела тук. Няма да повярваш. Това е онова момче, Джак, онова по телевизията, от бараката.
Влиза друга жена човек и клати глава.
— Онова от бараката е по-дребно и с вързана на опашка дълга коса, също и малко прегърбено.
— То е — казва тя, — кълна се, че е то.
— Няма начин — казва другата.
— … човече — казвам аз.
Тя се смее ли смее.
— Това е нереално. Ще ми дадеш ли автограф?
— Лорана, то сигурно не знае как да се подписва.
— Ще ти дам — съгласявам се аз, — аз мога да напиша всичко.
— Ти си страхотен — казва ми тя. — Нали е страхотен? — пита другата.
Единствената хартия са стари етикети от дрехи, пиша „ДЖАК“ на много от тях, та да могат жените да дадат и на приятелките си и в този момент притичва Баба с топка под мишница, никога не съм я виждал толкова бясна. Крещи на жените за „правилник при загубено дете“, накъсва автографите ми на парчета. Дръпва ме за ръката. Излизаме бързо от магазина и на вратата прави ааааии-аааиии, Баба пуска топката за футбол на килима.
В колата не ме поглежда в огледалото. Аз питам:
— Защо ти хвърли моята топка?
— Активира алармата — казва Баба, — защото не бях платила.
— Ти крадеше ли?
— Не, Джак — вика тя. — Тичах из сградата като побъркана да те търся. — После казва по-тихо: — Можеше да се е случило какво ли не.
— Като земетресение?
Баба ме гледа в малкото огледало.
— Някой непознат може да те грабне, Джак, за това говоря.
Непознат е не приятел, ама жените ми бяха новите приятели.
— Защо?
— Защото може да иска да си има собствено малко момченце, ясно?
— Не ми звучи ясно.
— Или дори да те нарани.
— За него ли говориш? — Стария Ник, но не мога да го кажа.
— Не, той не може да излезе от затвора, но някой друг като него — казва Баба.
Не знаех, че има друг като него в света.
— Може ли вече да се върнеш и да ми вземеш топката? — питам аз.
Тя запалва двигателя и ни изкарва толкова бързо от паркинга, че гумите свирят.
В колата аз се ядосвам повече и повече.
Връщаме се в къщата и аз слагам всичко в чантата си на Дора, само дето обувките не се побират, та ги изхвърлям на боклука и навивам Черга, и я влача надолу по стълбите зад мен.
Баба влиза в коридора.
— Изми ли си ръцете?
— Връщам се в Клиниката — крещя й аз — и ти не можеш да ме спреш, защото си, защото си непознат!
— Джак — казва тя, — върни тази миризлива черга където си беше.
— Ти си миризлива — изревавам аз.
Баба си притиска гърдите.
— Лео — казва през рамо, — кълна се, не издържам вече…
Додя се качва по стълбите и ме вдига.
Изпускам Черга. Додя изритва чантата ми на Дора от пътя. Носи ме, аз пищя и го удрям, защото е позволено, случаят е специален, мога дори да го убия, убивам го пак и пак…
— Лео — реве Баба долу, — Лео…
Трам-та-та, ще ме разкъса на парчета, ще ме увие в Черга и ще ме погребе и червеи пълзят навътре, червеи пълзят навън…
Додя ме хвърля на надуваемото, ама не боли.
Сяда му накрая, така че се повдигам като от вълна. Още плача и треперя, и сополът ми се намазва на чаршафа.
Спирам да плача. Опипвам под надуваемото за Зъб, слагам го в устата и смуча силно. Той вече на нищо няма вкус.
Ръката на Додя е на чаршафа до мен, има косми на пръстите.
Очите му чакат моите.
— Всичко е наред, минало-заминало?
Аз премествам Зъб на венеца си.
— Какво?
— Искаш ли да ядем пай на канапето и да гледаме мача?
— Добре.
Вдигам клонките, паднали от дърветата, дори огромните и тежките. Аз и Баба ги връзваме на снопове с връв, за да ги вземе общината.
— Как общината ще…?
— Става дума за хората от общинската управа, онези, на които това им е работата.
Като порасна, работата ми ще е великан, не човекоядец, а такъв, дето например хваща децата, паднали в морето, и ги връща обратно на сушата.
— Тревога, глухарче! — крещя аз. Баба го изважда с лопатката, та да може тревата да расте, понеже няма място за всичко.