Когато сме вече изморени, отиваме в хамака, дори и Баба.
— Едно време седях така с майка ти, когато беше бебе.
— Давала ли си й да бозка?
— Какво да бозка?
— От гърдите ти.
Баба поклаща глава.
— Играеше си с пръстите ми и ги кривеше, докато сучеше от бутилката.
— Къде й е майката с корема?
— Ма… о, знаеш и за нея? Боя се, че нямам представа.
— Тя има ли си друго бебе?
Баба не казва нищо. После казва:
— Хубава мисъл.
Рисувам на кухненската маса със старата престилка на Баба, на която има крокодил и „Ядох алигатор при реката“. Не правя истински рисунки, само цапаници и ивици, и спирали, използвам всички цветове, дори ги смесвам в локвички. Харесва ми да направя мокро място, после да сгъна хартията, както ми показа Баба така, че като я разгъна, е пеперуда.
Мам е на прозореца.
Червеното се разлива. Опитвам се да го забърша, ама ми е по целия крак и на пода. Лицето на Мам вече не е там, тичам до прозореца, ама нея я няма. Въобразих ли си? Оставил съм червено на прозореца и на масата, и на плота.
— Бабо? — крещя. — Бабо?
После Мам е точно зад мен.
Тичам почти в нея. Тя тръгва да ме прегръща, ама аз казвам:
— Не, целият съм в боядисвано.
Тя се смее, развързва ми престилката и я хвърля на масата. Гушка ме здраво навсякъде, ама аз си държа лепкавите ръце на един фут разстояние.
— За малко да не те позная — казва ми тя в главата.
— Защо за малко да не…
— Сигурно заради косата.
— Виж, имам още малко дълга, ама е в гривна и все се закачова на разни неща.
— Ще ми я подариш ли?
— Разбира се.
Гривната се нацапва с малко боя, докато се измъква от китката ми. Мам я слага на своята. Изглежда различно, ама не знам как.
— Извинявай, че те начервих на ръката.
— Пере се — влиза Баба и казва.
— Не си му казала, че ще дойда? — пита Мам и я целува.
— Реших, че така е най-добре, в случай на нещо непредвидено.
— Няма нищо непредвидено.
— Радвам се да го чуя — Баба си бърше очите и започва да чисти боята. — Така, Джак спи на надуваем матрак в нашата спалня, но мога да ти приготвя легло на канапето…
— Всъщност най-добре да тръгваме.
Баба замръзва за секунда.
— Няма ли поне за вечеря да останете?
— Разбира се — казва Мам.
Додя прави свински пържоли с ризото, не ми харесват парчетата с кокал, но изяждам всичкия ориз и остъргвам соса с вилица. Додя си открадва малко от свинското ми.
— „Крадльо, не кради!“
Той изстенва:
— Да му се не види!
Баба ми показва тежка книга с деца, пълна с Мам и Пол като малки. Старая се да повярвам, после виждам снимка с момичето на плажа, онзи, на който Баба и Додя ме заведоха, и лицето й е точно същото на Мам. Показвам на Мам.
— Да, това съм аз — казва тя и отгръща страницата. Има една на Пол, който маха от прозорец в гигантски банан, който е всъщност статуя, също и една на двамата как ядат сладолед на фунийки с Дядо, ама той изглежда различно и Баба — също, на снимката е с тъмна коса.
— Къде има на хамака?
— През цялото време бяхме в него, така че сигурно никой не се е сетил да ни снима — се сеща Мам.
— Сигурно е ужасно да нямаш нито една — казва й Баба.
— Какво да нямаш?
— Снимки на Джак като бебе и като е прохождал. Така де, за спомен.
Лицето на Мам е цялото празно.
— Не съм забравила нито ден. — Поглежда си часовника, не знаех, че си има, той е с остри стрелки.
— По кое време те очакват в клиниката? — пита Додя.
Тя клати глава.
— Приключих с това. — Изважда нещо от джоба си и го размахва, ключ на държател. — Познай, Джак, двамата си имаме наш собствен апартамент.
Баба й казва другото име.
— Мислиш ли, че е добра идея?
— Идеята беше моя. Всичко е наред, мамо. Там има съветници по всяко време на денонощието.
— Но ти дори преди не си живяла извън дома…
Мам гледа Баба, гледа я и Додя. Той започва да се смее бурно.
— Не е смешно — казва Баба и го удря по гърдите. — Знае за какво говоря.
Мам ме води горе да ми събере нещата.
— Затвори очи — моля я, — има изненади. — Водя я в спалнята. — Та-дааа! — Чакам. — Това е Черга и много от нещата ни, полицията ни ги върна.