— Така изглежда — казва Мам.
— Виж, Джип и Дистанционно…
— Нека не влачим с нас счупени вещи — казва тя, — вземи само каквото наистина ти трябва и го сложи в новата си чанта на Дора.
— Всичкото ми трябва.
Мам изпуска въздух.
— Както искаш.
Как искам?
— Има кашоните, дето всичко дойде в тях.
— Казах добре.
Додя слага всичките ни неща в багажника на бялата кола.
— Трябва да си подновя шофьорската книжка — казва Мам, докато Додя кара.
— Може да се окаже, че си поизгубила форма.
— О, аз във всичко съм я поизгубила — отговаря Мам.
Аз питам:
— Защо ти си изгубила…?
— Като Тенекиения човек — казва Мам през рамо. Вдига си лакътя и изскърцва. — Хей, Джак, някой ден ще си купим ли наша кола?
— Супер. Всъщност може би хеликоптер. Супервъртящ хеликоптер, дето ще е влак, кола и подводница.
— Ето на това му викам пътуване.
Минават часове часове часове в колата.
— Защо е толкова дълго? — питам аз.
— Защото е чак в другия край на града — казва Баба. — Буквално в съседния щат.
— Мамо…
Небето става тъмно.
Додя паркира, където му казва Мам. Има голям знак. „Жилищен Комплекс За Независим Живот“. Помага ни да си пренесем всичките кашони и торби в сградата, която е направена от кафяви тухли, само аз дърпам моята Дора на колелца. Влизаме в голяма врата с мъж, който се нарича портиер и се усмихва.
— Той заключва ли ни? — прошепвам аз на Мам.
— Не, просто не пуска други да влизат.
Има три жени и мъж, които се казват Помощен персонал, ние сме повече от добре дошли да натиснем звънеца винаги когато имаме нужда от помощ с каквото и да е, звънецът е като обаждане по телефона. Има много етажи и апартаменти на всеки, този на мен и на Мам е на номер шест. Дърпам я за ръкава и шепна:
— Пет.
— Какво?
— Може ли да сме на пет?
— Съжалявам, не можем да избираме — казва тя.
Когато асансьорът се затваря, Мам потреперва.
— Добре ли си? — пита Баба.
— Просто още нещо, с което се налага да свикна.
Мам трябва да натисне тайния код, за да накара асансьорът да се затресе. Става ми странно на корема, сякаш се издига. После вратите се отварят и вече сме на шестия, летели сме, без да знаем. Има малък капак, на който пише „Изгаряне На Отпадъци“, когато слагаме боклук в него, ще пада надолу-надолу и ще се вдига пушек. На вратите не са номера, а букви, нашата е „Б“, което значи, че живеем в „Шест Б“. Шест не е лошо число като девет, всъщност му е наопаки. Мам мушва ключа в дупката, а като го завърта, прави муцунка заради болната китка. Още не е напълно оправена.
— У дома — казва тя и отваря вратата.
Как у дома, като никога не съм бил тук?
Апартамент е като къща, ама целият сплескан. Има пет стаи, което е на късмет, едната е баня с вана, така че можем да си вземаме вана, не душ.
— Може ли да си вземем сега?
— Чакай първо да се настаним — отговаря Мам.
Печката прави пламъци като на Баба. Следващото до кухнята е всекидневната, в която има канапе и ниска маса, и суперголям Телевизор.
Баба е в кухнята и разопакова един кашон.
— Мляко, кифлички, не знам дали си започнала пак да пиеш кафе… Той обича онази закуска с буквите, миналия ден написа „вулкан“.
Мам слага ръка върху Баба и не й дава да се движи за минута.
— Благодаря ти.
— Да изтичам ли да купя още нещо?
— Не, мисля, че за всичко си се погрижила. Лека нощ, мамо.
Лицето на Баба е изкривено.
— Знаеш ли…
— Какво? — чака Мам. — Какво има?
— Аз също не съм забравила нито ден с теб.
Не казват нищо, така че аз отивам да изпробвам леглата, кое подскача повече. Докато правя салта, ги чувам да говорят много. Обикалям и отварям, и затварям всичко.
След като Баба си отиде в нейната къща, Мам ми показва как да слагам резето, то е като ключ, дето само ние отвътре можем да мушкаме или измушкаме.
В леглото си спомням, вдигам й тениската.
— А — казва Мам, — мисля, че вече няма.
— Да, бе, трябва да има.
— Ами работата с гърдите е там, че ако не пиеш от тях, те си мислят: „Добре, на никого вече не му трябва мляко, така че ще престанем да го правим“.