— Глупендери. Бас ловя, че ще намеря малко…
— Не — казва Мам и слага ръка помежду. — Съжалявам. Това вече свърши. Ела тук.
Гушкаме се силно. Гърдите й правят бум-бум в ухото ми, това й е сърцето.
Аз вдигам тениската.
— Джак…
Целувам дясната и казвам:
— Чао-чао. — Целувам лявата два пъти, защото винаги беше по-гъста. Мам ми държи главата толкова стегнато, че казвам: — Не мога да дишам — и тя пуска.
Лицето на Господ се вдига цялото бледовочервено в очите ми. Премигвам и правя светлината да идва и да си отива. Чакам, докато дишането на Мам се включи.
— Колко време ще останем тук в Независимия живот?
Прозява се.
— Колкото искаме.
Протяга се цялата.
— Ще останем една седмица, после ще видим.
Накъдрям й косата като въже.
— Може да отрежа и твоята и тогава пак ще сме еднакви.
Мам клати глава.
— Мисля да оставя моята дълга.
Като разопаковаме, има голям проблем, не мога да намеря Зъб.
Проверявам във всичките ми неща, а после навсякъде, ако съм го изпуснал снощи. Опитвам се да си спомня кога ми е бил в ръката или в устата. Снощи не е, ама май предишната вечер у Баба го смучех. Минава ми ужасна мисъл, може да съм го глътнал, без да искам, в съня си.
— Какво става с нещата, които ядем, ако не са храна?
Мам прибира чорапи в чекмеджето си.
— Като например?
Не мога да й кажа, че може да съм загубил частица от нея.
— Като камъче или нещо такова.
— А, ами то просто си преминава.
Днес не слизаме долу с асансьора, дори не се обличаме. Стоим си в нашия Независим живот и разучаваме всичките части.
— Може да спим в тази стая — предлага Мам, — а ти може да играеш в другата, където влиза повече слънце.
— С теб.
— Ами да, но понякога ще правя други неща, така че може би през деня стаята ни за спане може да е моя стая.
Какви други неща?
Мам ни сипва овесени ядки, без дори да брои. Аз благодаря на бебето Исус.
— В колежа четох една книга, в която се казваше, че всеки трябва да си има собствена стая — казва тя.
— Защо?
— За да може там да си мисли.
— Аз мога да си мисля в една стая с теб — чакам. — Защо не можеш ти да мислиш в една стая с мен?
Мам прави муцунка.
— Мога, през повечето време, но би ми било приятно да си имам място, което си е само мое, понякога.
— Не съм съгласен.
Тя издиша дълго.
— Нека опитаме само днес. Можем да направим табелки с имената и да ги залепим на вратите…
— Яко.
Правим букви с всякакви различни цветове върху страници, пише „Стаята На Джак“ и „Стаята На Мам“, после ги залепваме с тиксо, използваме колкото искаме.
Трябва да акам, гледам в него, ама не виждам Зъб.
Седим на канапето и гледаме вазата върху масата, от стъкло е, но не невидимо, има много синьо и зелено.
— Стените не ми харесват — казвам на Мам.
— Какво им е?
— Прекалено са бели. Ей, знаеш ли какво, можем да купим коркови квадрати от магазина и да ги налепим навсякъде.
— Няма начин, човече. — След минута казва: — Това е ново начало, нали помниш?
Казва „помниш“, ама сама не иска да спомня за Стая.
Сещам се за Черга, изтичвам да я извадя от кашона и я влача зад себе си.
— Черга къде ще отиде, до канапето или до леглото?
Мам клати глава в несъгласие.
— Ама…
— Джак, цялата е оръфана и оцапана от седем години… оттук я надушвам. Трябваше да те гледам как се учиш да лазиш върху тази черга, как се учиш да ходиш, все се спъваше в нея. Веднъж се изака на нея, друг път разляхме супа, така и не успях да я изчистя. — Очите й са лъскави и прекалено големи.
— Да, също и съм се родил на нея, и бях умрял в нея.
— Да, ето защо много бих искала да я хвърля в пещта за горене.
— Не!
— Ако поне веднъж в живота си помислеше за мен, а не за…
— Мисля — крещя аз. — Мислех за теб винаги, докато беше да те Няма.
Мам затваря очи за секунда.
— Знаеш ли какво, може да я държиш в твоята си стая, но навита в гардероба. Става ли? Не искам да я виждам.
Отива в кухнята, чувам я да плиска водата. Вдигам вазата, хвърлям я към стената и тя става на милиард парчета.