— Джак… — Мам стои пред мен.
Аз крещя:
— Не искам да съм ти малкото зайче!
Тичам в „Стаята На Джак“ с Черга, дърпаща зад мен, тя се закача на вратата, влача я в гардероба и я издърпвам около мен, седя там часове, но Мам не идва.
Лицето ми е цялото схванато, където са засъхнали сълзите. Додя казва, че така се прави сол, хващат се вълните в малки езера, после слънцето ги изсушава.
Чувам страшен звук бзз-бзз-бзз, после слушам Мам да говори.
— Да, предполагам по-добър няма да има. — След минута я чувам пред гардероба. — Имаме гости.
Доктор Клей е и Норийн. Донесли са храна, наречена за вкъщи, което е спагетки и ориз, и хлъзгави жълти вкусни неща.
Тресчиците от вазата ги няма, сигурно Мам ги е изчезнала в боклука.
Има компютър за нас, доктор Клей го настройва, за да можем да играем игри и да изпращаме имейли. Норийн ми показва как да правя рисунки направо на екрана със стрелката, маскирана на четка. Правя една на мен и Мам в Независимия живот.
— Какво е това надрасканото бяло? — пита Норийн.
— Това е пространството.
— Откритият космос?
— Не, всичкото пространство вътре, въздухът — казвам аз.
— Е, известността е вторична травма — казва доктор Клей на Мам. — Мислили ли сте за нова идентичност?
Мам клати глава.
— Не мога да си представя… Аз съм си аз и Джак си е Джак, нали? Как да започна да го наричам Майкъл или Зейн, или нещо друго?
Защо тя ще ме нарича Майкъл или Зейн?
— Тогава поне нова фамилия — казва доктор Клей, — така че да привлича по-малко внимание, като тръгне на училище.
— Кога ще тръгна на училище?
— Когато си готов — отговаря Мам, — не се тревожи.
Не мисля, че някога ще съм готов.
Вечерта си вземаме вана и аз си лягам главата върху корема на Мам във водата почти заспал.
Упражняваме се да бъдем в двете стаи и да си викаме, ама не прекалено силно, защото и други човекове живеят в другите Независими животи, дето не са „Шест Б“. Когато съм в „Стаята На Джак“, а Мам е в „Стаята На Мам“, не е толкова зле, само като е в други стаи и аз не знам кои, тогава не ми харесва.
— Всичко е наред — казва тя, — винаги ще те чувам.
Ядем още от за вкъщи затопловано наново в микровълновата ни, това е малката печка, дето работи супербързо с невидими смъртоносни лъчи.
— Не мога да намеря Зъб — казвам на Мам.
— Моят зъб ли?
— Да, Болен зъб, дето падна и го запазих, държах го през цялото време, но сега май е загубен. Освен ако може би не съм го глътнал, но той още не преминава в акото ми.
— Не се тревожи за това.
— Ама…
— Хората навън се движат толкова много, че непрекъснато губят разни неща.
— Зъб не е просто нещо, трябва да го имам.
— Повярвай ми, не ти трябва.
— Ама…
Хваща ме за раменете.
— Чао-чао, стар гнил зъб. Точка по въпроса.
Тя почти се смее, ама аз не.
Мисля, че май наистина съм го глътнал погрешка. Може да не премине в акото ми, може би ще се крие в мен в някой ъгъл завинаги.
През нощта шепна:
— Още съм включен.
— Знам — казва Мам. — Аз също.
Спалнята ни е „Стаята На Мам“, дето е в Независимия живот, дето е в Америка, дето е залепена върху света, дето е топка със синьо и зелено с милион мили диаметър и непрекъснато се върти. Извън света е Откритият космос. Не знам защо не изпадаме. Мам казва, че е гравитацията, която е невидима сила, дето ни държи залепени на земята, ама аз не я усещам.
Жълтото лице на Господ се показва, гледаме го през прозореца.
— Забелязваш ли — казва Мам, — че всяка сутрин е малко по-рано?
Има шест прозореца в нашия Независим живот, всичките показват различни картини, ама някои на едни и същи неща. Любимата ми е в банята, защото има строеж, мога да гледам надолу към крановете и багерите. Казвам им всичките думи от „Дилън“, харесва им.
Във всекидневната си лепвам велкрото, защото ще излизаме. Виждам мястото, където беше вазата, докато не я хвърлих.
— Можем да помолим за друга за Неделно лакомство — казвам на Мам, после си спомням.
Нейните обувки имат връзки и тя ги оплита. Поглежда ме, не е ядосана.
— Нали знаеш, че никога повече няма да ти се налага да го виждаш.
— Стария Ник — казвам името, за да видя дали звучи страшно, страшно е, но не много.