— Искам да кажа с някого. С Норийн?
— Не.
— Или с Баба?
— С теб.
— Аз не мога…
— Аз избирам и за двама ни — казвам й.
Става, мисля, че е ядосана. Взема телефона в „Стаята На Мам“ и говори с някого.
По-късно портиерът звъни и казва, че ни чака полицейска кола.
— Ти още ли си инспектор Оу?
— Сто процента — казва инспектор Оу. — Доста време мина.
Има малки точици по стъклата на полицейската кола, мисля, че е дъжд. Мам си дъвче палеца.
— Лоша идея — казвам аз и издърпвам ръката й.
— Аха. — Взема си палеца обратно и пак го гризе. — Ще ми се да беше мъртъв — почти шепне.
Знам за кого говори.
— Само че не в Рая — допълвам.
— Не, извън него.
— Чук-чук-чук, но той не може да влезе.
— Да.
— Ха-ха.
Две пожарникарски коли ни подминават със сирени.
— Баба казва, че има повече от него.
— Какво?
— Човекове като него, в света.
— О — казва Мам.
— Вярно ли е?
— Да. Но номерът е там, че по средата има дори повече хора.
— Къде?
Мам гледа през прозореца, ама не знам какво.
— Някъде между доброто и злото — казва тя. — По малко и от двете, залепени заедно.
Точиците по стъклото се сливат в малки реки.
Когато спираме, разбирам, че сме пристигнали, защото инспектор Оу казва: „Пристигнахме“. Не помня от коя къща излезе Мам в нощта на Голямото измъкване, всички къщи имат гаражи. Нито един не прилича на кой знае каква тайна.
Инспектор Оу казва:
— Трябваше да донеса чадъри.
— Само леко ръми — казва Мам. Излиза и протяга ръка към мен.
Не си откопчавам предпазния колан.
— Дъждът ще пада върху нас…
— Джак, да приключваме с това, защото друг път няма да дойда.
Щраквам го. Навеждам глава и си стискам очите наполовина затворени, Мам ме води. Дъждът е върху мен, лицето ми се мокри и якето, малко и ръцете. Не боли, само е странно.
Когато се приближаваме до вратата на къщата, знам, че е на Стария Ник, защото има жълта панделка, на която с черни букви пише: „Полиция. Не Преминавай!“. Голям стикер със страшно лице на вълк, на който пише „Внимание, Зло Куче“. Посочвам го, но Мам казва:
— Не е истинско.
А, да, измисленото куче, дето е имало пристъп в деня, в който Мам е била на деветнайсет.
Един мъж полиция, когото не познавам, отваря вратата вътре, Мам и инспектор Оу минават под жълтата панделка, аз трябва само малко да се наведа настрани.
Къщата има много стаи с всякакви неща като дебели кресла и най-големия Телевизор, който съм виждал. Ние обаче само минаваме, има друга врата отзад и после е трева. Дъждът още пада, ама очите ми са отворени.
— Петнайсет фута жив плет от всички страни — казва инспектор Оу на Мам, — съседите изобщо не са се усъмнили. — Човекът има право на лично пространство и прочее.
Има храсти и дупка с още жълта панделка наоколо. Спомням си нещо.
— Мам. Там ли е…?
Тя стои и гледа.
— Не мисля, че мога да го направя.
Ама аз отивам при дупката. Има кафяви неща в калта.
— Това червеи ли са? — питам инспектор Оу, гърдите ми туп-туп-тупкат.
— Просто корени от дървото.
— Къде е бебето?
Мам е до мен, издава звук.
— Изровихме я — отговаря инспектор Оу.
— Не исках да остава повече тук — казва Мам, а гласът й е съвсем дрезгав. Прочиства гърло и пита инспектор Оу: — Как намерихте къде…?
— Имаме сонди за почвено сканиране.
— Ще я погребем на по-добро място — обяснява ми Мам.
— Градината на Баба?
— Знаеш ли, можем… можем да превърнем костите й в пепел и да я разпръснем под хамака.
— Тя ще порасне ли пак да ми бъде сестра?
Мам клати глава. Лицето й е цялото на мокри ивици.
Върху мен има още дъжд. Не е като душ, по-меко е.
Мам се е обърнала, гледа сив навес в ъгъла на двора.
— Ето това е — казва тя.
— Кое?
— Стая.
— Да, бе.
— Това е, Джак, просто никога не си я виждал отвън.
Последваме инспектор Оу, стъпваме върху още жълта панделка.
— Забележете как основната тръба на климатика е скрита в тези храсти — казва тя на Мам. — А входът е отзад, извън всякакво полезрение.