Трябва да съм заспал, само че не го знам, защото се събуждам.
Все още съм в Гардеробчо, всичко е тъмно. Мам още не ме е донесовала в Креватчо. Защо не ме е донесовала?
Бутам вратите и се заслушвам в дъха й. Спи, не може да е ядосана, докато спи, нали?
Промъквам се под Юрганчо. Лягам до Мам, без докосване, около нея навсякъде има топлина.
Отлъгване
На сутринта ядем овесена каша и аз отбелязвам:
— Имаш мръсно на шията.
Мам пие само малко вода, кожата й се движи, като преглъща.
Всъщност това не е мръсотия, си мисля.
Вземам си много каша, ама е гореща, изплювам я обратно на Опарена лъжица. Мисля, че Стария Ник е оставил тези белези на шията й. Опитвам се да кажа, но нищо не излиза. Пробвам отново:
— Съжалявам, че накарах Джип да падне снощи.
Ставам от моя стол, Мам ми позволява да се кача в скута й.
— Какво се опитваше да направиш? — пита тя, а гласът й е все още дрезгав.
— Да му покажа.
— Какво?
— Аз, аз, аз…
— Няма нищо, Джак. Опитай по-бавно.
— Само че Дистанционно се счупи и ти си ми много ядосана.
— Чуй ме, изобщо не ми пука за джипа.
Примигвам невярващо.
— Той ми беше подарък.
— Ядосана съм — гласът й започва да пораства и да стърже още повече — … защото го събуди.
— Джип ли?
— Стария Ник. — Накарва ме да подскоча, като го казва на глас. — Изплаши го.
— Изплашил се е от мен?
— Не знаеше, че си ти. Мислеше, че го нападам, че искам да го ударя с нещо тежко по главата.
Запушвам си устата и носа, но кикотенето се промушва.
— Не е смешно, даже напротив.
Виждам пак шията й, белезите, които й е оставил, спирам с кикотенето.
Кашата все още е прекалено гореща, така че се връщаме в Креватчо за малко гушкане.
Тази сутрин е „Дора“, ура! Тя е на лодка, която почти се блъсва в един кораб, и ние трябва да махаме с ръце и да викаме: „Внимавай!“, само дето Мам не го прави. Корабите са само в Телевизор, също и морето, освен когато пускаме нашето ако или писмата ни. Или пък те всъщност престават да бъдат истински в мига, в който пристигнат? Алиса казва, че ако се загуби в морето, може да си отиде у дома с железницата, което е стара дума за влакове. Горите са в Телевизор, също и джунглите, и пустините, улиците и небостъргачите, и колите. Животните са в Телевизор, освен мравките и Паяк, и Мишле, ама то всъщност вече си тръгна. Микробите са истински, кръвта — също. Момчетата са в Телевизор, но те малко приличат на мен, на онова мен в Огледалчо, което също не е истинско, само картина. Понякога обичам да си развързвам опашката и да си пускам всичката коса, и да провирам език, после да показвам лице и да казвам па!
Сряда е, така че мием коса, правим тюрбани от мехурчеста пяна от Сапун за чинии. Аз гледам навсякъде около шията на Мам, но не в нея.
Тя ми прави мустак, много е гъдел, та го изтривам.
— Тогава какво ще кажеш за брада?
Слага всичките мехурчета на брадичката ми като брада.
— Хо-хо-хо. Дядо Коледа великан ли е?
— А, ами май-май е доста едър — казва Мам.
Мисля, че той трябва да е истински, защото ни е донесовал милионите шоколадови бонбони в кутията с пурпурната панделка.
— Аз ще съм Джак Убиеца на Великани. Аз ще съм добър великан, ще намеря всички лоши и ще им отсека главите, фъц-шляп.
Барабаним по най-различни, като пълним стъклените буркани повече или ги наводопадваме извън. Единия го правя гигантски мегатронен трансформаторскоморски с антигравитационен лазер, който е всъщност Дървена лъжица.
Извъртам се да погледна „Импресия: Изгрев“. Има черна лодка с двамове мънички човекове и Жълтото лице на Господ, и размазана оранжева светлина върху водата, и сини неща, които май са други лодки, трудно е да се каже, защото това е изкуство.
За Физическо Мам избира Острови, което е да застана на Креватчо, а Мам да сложи възглавниците и Люлящ, и столовете, и Черга сгъната, и Маса, и Боклук на изненадващи места. Аз трябва да отида до всеки остров само веднъж. Най-труден е Люлящ, все се опитва да ме катурне. Мам плува наоколо, защото е Чудовището от Лох Нес, което се опитва да ми изяде краката.
Мой ред, избирам Бой с възглавници, но Мам казва, че всъщност дунапренът е започнала да излиза от моята, така че по-добре Карате. Винаги се покланяме, за да уважим другия. Казваме Хъ и Хия много злобно. Един път ударих прекалено силно и заболях болната китка на Мам, ама без да искам.