— Не достатъчно. Коркът не е предназначен за такъв трафик. Планирах за един уседнал ползвател.
— Идваш ли в леглото? — пита Мам с онзи странен писклив глас.
— Чакай само да се събуя. — Чувам някакво сумтене, нещо пада върху Под. — Ти си тази, дето ме тормози за разни ремонти още от вратата…
Лампа изгасва.
Стария Ник скърца Креватчо, броя до деветдесет и седем, после май изпуснах едно и изгубих края. Стоя буден и слушам, дори когато вече няма какво.
В неделя има гевречета за вечеря, много хрупкави, с желе и фъстъчено масло. Мам изважда своето геврече от устата си и в него се е забило нещо остро.
— Най-сетне — казва тя.
Аз го вземам, жълтеникаво е, с тъмни кафяви петна.
— Болен зъб?
Мам кима. Опипва вътре в уста.
Толкова е шантаво.
— Може да го залепим пак там, с брашнено лепило може би.
Тя поклаща глава, усмихната.
— Радвам се, че излезе, сега вече няма да ме боли.
Преди минута беше част от нея, а сега не е. Сега е просто нещо.
— Ей, знаеш ли какво, ако го сложиш под възглавницата си, една фея ще дойде през нощта неусетно и ще го превърне в пари.
— Не и тук — казва Мам. — Съжалявам.
— Защо не?
— Феята на зъбчетата не знае за Стая. — Очите й гледат през стените. В Навън е всичко. Винаги, когато си помисля за нещо, като ски или фойерверки, или острови, или асансьори и по-йо, трябва да си спомня, че са истински, че всъщност се случват в Навън едновременно. Главата ме заболява. А също и човекове пожарникари учители крадци бебета светци футболисти и какви ли не, всички наистина са в Навън. Аз не съм там обаче, аз и Мам сме единствените, които не сме там. Тогава истински ли сме все още?
След вечеря Мам ми разказва „Хензел и Гретел“ и „Как падна Берлинската стена“, също и „Румпелщилцхен“. Харесва ми, когато царицата трябва да узнае името на човечето, иначе то ще й вземе детето.
— Приказките истински ли са?
— Кои?
— За майката русалка и Хензел и Гретел, и всичките.
— Ами — казва Мам — не буквално.
— Какво е…
— Те са вълшебни, не се разказва за истински хора, които живеят днес.
— Значи са измислени?
— Не, не, приказките са различно истински.
Лицето ми е смръщено от опитване да разбера.
— Берлинската стена истинска ли е?
— Ами имаше стена, но вече не е там.
Толкова съм изморен, че ми иде да пропадна в Под.
— Лека нощ — казва Мам и затваря вратите на Гардеробчо, — да спиш в кош и далеч от мечки, дори от буболечки.
Не мислех, че съм изключил, но Стария Ник е тук и вика много.
— Но витамините… — казва Мам.
— Пладнешки обир.
— Искаш да се разболеем ли?
— Това си е безочливо изнудване — казва Стария Ник. — Прочетох веднъж една статия, накрая всичките остават в тоалетната.
Кой остава в Тоалетна?
— Ами просто ако се хранехме по-добре…
— О, хайде пак. Мрън, мрън, мрън… — Виждам го през процепа, седи на ръба на Вана.
Гласът на Мам е ядосан.
— Обзалагам се, че излизаме по-евтино от едно куче. Дори обувки не ни трябват.
— Идея си нямаш какво е в днешно време. Така де, откъде мислиш, че ще продължават да идват парите?
Никой нищо не казва. После Мам:
— Какво имаш предвид? Парите по принцип или…?
— Шест месеца. — Скръстил е ръце, огромни са. — От шест месеца съм съкратен, но на теб не ти се е налагало да си тормозиш хубавата малка главица, нали?
Виждам и Мам, през процепа, тя е почти до него.
— Какво стана?
— Все едно те интересува.
— Търсиш ли си друга работа?
Гледат се.
— Задлъжнял ли си? — пита тя. — Как ще…?
— Затваряй си устата.
Не е нарочно, ама съм толкова изплашен, че ще я нарани отново, че звукът сам изригва от главата ми.
Стария Ник гледа право в мен, прави една крачка, после друга и почуква на дъските. Виждам сянката на ръката му.
— Ей, ти там, здравей.
Говори на мен. Гърдите ми тупкат бум-бум. Прегръщам колене и притискам силно зъби. Искам да се скрия под Одеялчо, но не мога, нищо не мога да направя.
— Спи. — Това е Мам.
— По цял ден ли те държи в дрешника също като през нощта?
Това „те“ съм аз. Чакам Мам да каже „не“, но тя не казва.