Мам се събужда и мълчи за близалката, може да си е била заспала с отворени очи. Пробва Лампа отново, но тя още е изключена. Казва, че ще я остави включена, за да разберем веднага щом токовият удар мине.
— Ами ако дойде посред нощ и ни събуди?
— Не мисля, че ще е посред нощ.
Правим Боулинг с Подскачаща топка и Топка от думи и бутаме шишета от витамини, на които сложихме различни глави, когато бях на четири, като например Дракон и Пришълец, и Принцеса, и Крокодил, аз печеля най-много. Упражнявам си събирането и изваждането, и скобите, и умножението, и делението, и записването на най-големите числа на света. Мам ми ушива две нови кукли от чорапи откогато съм бил бебе, имат усмивки от шевове и най-различни очи от копчета. Знам да шия, ама не е много забавно. Ще ми се да можех да си спомня аз като бебе какъв съм бил.
Пиша писмо на Спондж Боб с рисунка на мен и Мам отзад как танцуваме, за да се стоплим. Играем на Война и Помненка, и Лъженка, Мам иска на Шах, но от него ми се размеква мозъкът, така че тя казва „добре, тогава на Дама“.
Пръстите ми стават толкова схванати, че ги слагам в уста. Мам ме подсеща, че това разпространява микроби, кара ме да отида да ги измия със заледната вода.
Правим много мъниста от брашнено тесто за огърлица, но не можем да ги нанижем, докато не са напълно сухи и твърди. Строим космически кораб от кашони и кутии за храна, тиксото почти е свършено, но Мам казва: „О, защо пък не“, и използва последното парче.
Прозорче потъмнява.
За вечеря е сирене, което е изпотено, и топящо се броколи. Мам казва, че трябва да ям или ще ми стане още по-студено.
Взема две безболяващи и голяма глътка, за да ги изпие.
— Защо още те боли, въпреки че Болен зъб излезе?
— Сигурно сега обръщам повече внимание на другите.
Преобличаме се в пижамените тениски, но си слагаме и още дрехи отгоре. Мам запява песен:
— Другия склон на планината…
— Другия склон на планината… — пея аз.
— Другия склон на планината…
— Виждахме единствено ние.
Аз изпявам „Деветдесет и девет бутилки на стената“ чак до седемдесет.
Мам допира ръце до уши и казва:
— Моля, може ли останалите утре. Дотогава токът сигурно ще си е дошъл.
— Добреее — казвам аз.
— А и да не е, той не може да спре слънцето.
Стария Ник?
— Защо да спира слънцето?
— Казах, че не може. — Мам ме прегръща силно и казва:
Извинявай.
— Защо извиняваш?
Тя изпухтява.
— Защото аз съм виновна, аз го ядосах. — Гледам й лицето, но почти не го виждам. — Не понася, като започна да пищя, от години не съм го правила. Иска да ни накаже.
Гърдите ми тупкат силно.
— Как ще ни накаже?
— А, не, той вече ни наказва. Като е спрял тока.
— А, това не е проблем.
— Какво искаш да кажеш? — смее се Мам. — Измръзнали сме, ядем лигави зеленчуци…
— Е, да, но аз мислех, че ще накаже и нас. — Опитвам се да си представя. — Например, ако имаше две Стаи, да сложи мен в едната, а теб в другата.
— Джак, ти си прекрасен.
— Защо съм прекрасен?
— Не знам — казва Мам, — просто такъв се пръкна.
Притискаме се още по-силно в Креватчо.
— Не ми харесва да е тъмно — казвам й.
— Е, вече е време за сън, така или иначе ще е тъмно.
— Сигурно.
— Ние си се познаваме и без да се гледаме, нали?
— Аха.
— Лека нощ, да спиш в кош и далеч от мечки, дори от буболечки.
— Не трябва да ходя в Гардеробчо?
— Тази нощ не — казва Мам.
Будим се и въздухът е повече треперещ. Часовник показва 07:09, той има батерия, това е неговият си малък скрит ток вътре.
Мам само се прозява, защото е била будна през нощта.
Мен ме боли коремът, тя казва, че сигурно е заради суровите зеленчуци. Искам безболяващо от шишето, тя ми дава само половинка. Чакам ли чакам, но коремът ми не се променя.
Прозорче става по-светло.
— Радвам се, че не дойде снощи — казвам на Мам. — Обзалагам се, че повече няма да се върне, така ще е суперяко.
— Джак — малко се намръщва тя, — помисли си.
— Мисля.
— Така де, какво ще стане? Откъде идва храната ни?