— Виж, Мам.
Тя поглежда нагоре и се усмихва.
— Листо е.
— Защо?
— Вятърът сигурно го е откъснал от някое дърво и е паднало на стъклото.
— Истинско дърво в Навън?
— Да. Виждаш ли? Това е доказателство. Целият свят е там навън.
— Да поиграем на Бобово стъбло. Ще сложим столчето ми тук върху Маса… — Тя ми помага да го направя. — После Боклук върху стола. После ще се покатеря чак до горе…
— Така е опасно.
— Не е, ако застанеш на Маса и държиш Боклук така, че да не се катурна.
— Хмм — казва Мам, което си е почти „не“.
— Нека поне да опитаме, а? Моля те, моля те.
Става идеално, изобщо не падам. Заставам върху Боклук и направо успявам да хвана корковите ъгли на Покрив, където стават наклонени при Прозорче. На стъклото му има нещо, което никога преди не съм виждал.
— Восъчна пита — казвам на Мам и го погалвам.
— Това е поликарбонова мрежа — казва тя, — не може да се скъса. Някога стоях там и дълго я гледах, преди да се родиш.
— Листото е черно и има дупки.
— Мда, май е умряло, от миналата зима.
Виждам синьо около него, това е небето, с малко бяло по него, което Мам казва, че са облаци. Гледам през восъчната пита, гледам ли гледам, но виждам само небето. В него няма нищо като кораби или влакове, или коне, или момичета, или небостъргачи, които да се носят наоколо.
Когато слизам от Боклук и стола, бутам ръката на Мам.
— Джак…
Скачам на Под сам-самичък.
— Лъжа, лъжа, погледни си носа, няма никакво Навън.
Тя започва да обяснява още, но аз си мушкам пръстите в ушите и крещя:
— Ла-ла-ла-ла-ла-лааа.
Играя си само аз с Джип. Почти плача, ама се преструвам, че не.
Мам претърсва Шкаф, удря консерви, май я чувам да брои. Брои какво ни е останало.
Вече ми е суперстудено, ръцете ми са вкочанено под чорапите върху тях.
За вечеря все повтарям дали може да изядем последните овесени ядки, така че накрая Мам казва „добре“. Разсипвам малко, защото не си чувствам пръстите.
Тъмното се връща, но Мам държи всичките песнички в главата си от „Голяма книга с песнички“. Искам „Портокали и лимони“, любимата ми реплика е „Не знам, казва голямата камбана на Бам“, защото е дебело като лъв. Също и вертолетът, дето идва да ти отсече главата.
— Какво е вертолет?
— Сигурно нещо върти вятър.
— Не мисля — обяснявам й. — Това е летателно средство с перки, които се въртят много бързо и отсичат глави.
— Гадост.
Не ни се спи, но няма много за правене, като не виждаме. Седим на Креватчо и си измисляме наши песнички с рими.
— Нашият приятел Щърбел много се гърбел.
— Нашите приятели Таласъмчета носели смешни налъмчета.
— Много добра — казвам на Мам. — Нашата приятелка Грейс обичвала да пътува с рейс.
— Обичала — поправя Мам. — Нашият приятел Джул много обича фасул.
— Приятелят ни Барни живее в кучкарни.
— Мамиш.
— Добре — казвам аз. — Приятелят ни чичо Пол има лош сопол.
— Веднъж скочи от мотоциклета си.
Забравих, че е истински.
— Защо е скочил от мотоциклета си?
— Без да иска. Но линейката го закара в болницата и докторите го оправиха отново.
— Разрязаха ли го?
— Не, не, само му сложиха гипс на ръката, за да не го боли.
Значи болниците също са истински, също и мотоциклетите. Главата ми ще се пръсне от всичките нови неща, дето трябва да вярвам.
Вече всичко е черно, с изключение на Прозорче, на което има някаква тъмна светлина. Мам казва, че в градовете винаги има светлина от уличните лампи и лампите в сградите, и прочее.
— Къде е градът?
— Ей там, отвън — казва тя и сочи Стена на Креватчо.
— Погледнах през Прозорче, но не го видях.
— Ами да, затова ми се ядоса.
— Не съм ти ядосан.
Тя ми връща целувката.
— Прозорче гледа право нагоре. Повечето неща, за които ти разказвам, са на земята, така че за да ги видиш, ти трябва прозорец, който гледа настрани.
— Може да помолим за страничен прозорец за Неделно лакомство.
Мам като че ли се засмива.
Забравих, че Стария Ник повече няма да идва. Може би моята близалка беше последното Неделно лакомство завинаги.
Май ще заплача, но от мен излиза огромна прозявка.