— Лека нощ, Стая — казвам аз.
— Време ли е вече? Добре. Лека нощ — пожелава Мам.
— Лека нощ, Лампа и Балон. — Чакам Мам, но тя не казва други. — Лека нощ, Джип, и лека нощ, Дистанционно. Лека нощ, Черга, и лека нощ, Одеялчо, и лека нощ, Буболечки, и стойте далеч.
Буди ме някакъв шум отново и отново. Мам не е в Креватчо. Има малко светлина, въздухът е все още леден. Поглеждам над ръба, тя е по средата на Под и прави туп-туп-туп с ръка.
— Какво е направил Под?
Мам спира, въздиша дълго.
— Трябва да удрям нещо — казва тя, — но не искам да счупя нещо.
— Защо не?
— Всъщност много бих искала да счупя нещо. С удоволствие всичко бих счупила.
Не я харесвам такава.
— Какво има за закуска?
Мам ме поглежда. После става и отива при Шкаф, и вади един геврек, мисля, че е последният.
Тя хапва само четвърт от него, не е много гладна. Издишаме и дъхът ни е мъглив.
— Това е, защото днес е по-студено — казва Мам.
— Ти каза, че няма да стане по-студено.
— Извинявай, сгреших.
Довършвам геврека.
— Все още ли имам Баба и Дядо, и Чичо Пол?
— Да — казва Мам, усмихва се леко.
— Те в Рая ли са?
— Не, не. — Смръщва устни. — Поне не мисля. Пол е само три години по-голям от мен, той е на… иха, трябва да е на двайсет и девет.
— Всъщност той е тук — прошепвам. — Крие се.
Мам се оглежда.
— Къде?
— В Подкреватчо.
— О, трудно трябва да му е било да се побере. Освен това те са трима и са доста едри.
— Колкото хипопотами?
— Не чак толкова.
— Може би са… в Гардеробчо.
— При роклите ми?
— Ами да. Като чуваме тракане, те бутат закачалките.
Лицето на Мам е празно.
— Само се шегувам — казвам й.
Тя кима.
— Те могат ли да дойдат тук наистина?
— Щеше ми се да можеха. Толкова силно се моля за това, всяка нощ се моля.
— Не те чувам.
— Само в главата си.
Не знаех, че се моли за неща в главата си, където не мога да чуя.
— И те искат — казва тя, — но не знаят къде съм.
— Ти си в Стая с мен.
— Но те не знаят къде е, а за теб изобщо и не подозират.
Странно.
— Могат да погледнат на Картата на Дора, а като дойдат, аз мога да изскоча като изненада.
Мам почти се засмива, ама не съвсем.
— Стая я няма на никоя карта.
— Можем да им кажем по телефон, Боб Строителя има.
— Ама ние нямаме.
— Можем да поискаме за Неделно лакомство. — Спомням. — Ако Стария Ник престане да се сърди.
— Джак. Той никога няма да ни даде телефон, нито прозорец. — Мам ми взема палците и ги стиска. — Ние сме като хора в книга, която той на никого няма да даде да прочете.
За Физическо тичаме по Писта. Трудно местим Маса и столовете с ръце, които все едно не са тук. Бягам десет по три пъти и обратно, но още не съм се затоплил, пръстите на краката ми са препъващи. Правим Трамплин и Карате, Хии-я, после отново избираме Бобово стъбло. Мам се съгласява, ако обещая да не побеснявам, когато нищо не видя. Покатервам се на Маса, после на стола и върху Боклук и дори не се заклащам. Хващам се за ръбовете, където Покрив се накланя към Прозорче, гледам към синьото толкова силно през восъчната пита, че чак ме кара да мигам. След малко Мам казва, че иска да слезем и да направи обяд.
— Без зеленчуци, моля, коремът ми не може да се справи с тях.
— Трябва да ги изядем, преди да изгният.
— Можем да си направим паста.
— Почти е свършила.
— Тогава ориз. Ами ако…? — И тогава забравям да говоря, защото го виждам през восъка, нещичко толкова малко, че ми се струва, че е просто една от онези прашинки в окото ми, ама не е. Мъничка линия, която прави дебела бяла ивица върху небето. — Мам…
— Какво?
— Самолет!
— Наистина ли?
— Наистина истински наистина. Ооо…
И се стоварвам върху Мам и после върху Черга, Боклук пада върху нас, а след него и стола. Мам казва ау-ау-ау и си разтрива китката.
— Извинявай, извинявай — казвам аз и я целувам, за да се оправи. — Видях го, беше истински самолет, само че мъничък.
— Това е, защото е много далече — усмихва се тя. — Сигурна съм, че ако го видиш отблизо, ще е огромен.