— Най-изумителното нещо, изписваше голямо едно на небето.
— Това се нарича… — Плесва се по челото. — Не мога да си спомня. Нещо като следа, това е пушекът на самолета или нещо такова.
За обяд изяждаме всичките останали седем сухара с вкискаво сирене, задържаме си въздуха, за да не му усетим вкуса.
Мам ми дава да бозкам малко под Юрганчо. Има светло от Жълтото лице на Господ, но не достатъчно за слънчеви бани. Не мога да изключа. Взирам се в Прозорче толкова силно, че очите ми започват да щипят, но повече самолети не виждам. Наистина видях един обаче, докато бях горе на Бобово стъбло, не беше сън. Видях го да лети в Навън, значи наистина има Навън, където Мам е била малко момиченце. Ставаме и играем Плетеница и Домино, и Подводница, и Куклен театър, и много други неща, но само по малко от всяко. Правим Тананик, песните са прекалено лесни за отгатване. Връщаме се в Креватчо, за да се стоплим.
— Хайде да отидем в Навън утре — казвам аз.
— О, Джак.
Лежа върху ръката на Мам, която е много дебела в два пуловера.
— Харесва ми как мирише тук.
Тя извръща глава да ме погледне.
— Когато Врата се отвори след девет и въздухът се втурне, той не е като нашия въздух.
— Забелязал си.
— Аз всички неща забелязвам.
— Да, по-свеж е. През лятото мирише на окосена ливада, защото сме в задния му двор. Понякога успявам да зърна някой храст или жив плет.
— Чий двор?
— На Стария Ник. Нали помниш, че Стая е направена от неговата барака?
Трудно е да се спомнят всичките неща, никои не звучат особено верни.
— Единствено той знае числата от кода, които да натисне на клавишите отвън.
Аз гледам Клавиши, не знаех, че има и други.
— Аз натискам числа.
— Да, само че не тайните числа, които отварят вратата… като невидим ключ. После, когато се връща в къщата, въвежда кода отново, от тази страна — посочва Клавиши тя.
— Къщата с хамака?
— Не — гласът на Мам е висок. — Стария Ник живее в Друга.
— Може ли да отидем в неговата някой ден?
Притиска уста с ръка.
— По-скоро бих отишла в къщата на твоите баба и дядо.
— Може да се люлеем в хамака.
— Може да правим каквото си искаме, ще бъдем свободни.
— Когато стана на шест?
— Някой ден със сигурност.
От лицето на Мам ми капе мокро. Подскачам, солено е.
— Добре съм — казва тя и забърсва буза, — всичко е наред. Просто съм… малко съм изплашена.
— Не може да си изплашена — почти изкрещявам аз. — Лоша идея.
— Съвсем малко. Всичко е наред, имаме основните неща.
Сега аз съм още по-изпонаплашен.
— Ами ако Стария Ник не отудари тока и не донесе повече храна никога повече?
— Ще донесе — казва тя, но все още диша с хълцане. — Почти сто процента съм сигурна, че ще го направи.
Почти сто, това е деветдесет и девет. Деветдесет и девет достатъчно ли е?
Мам се изправя и сяда, забърсва лицето си с ръката на пуловера й.
Коремът ми къркори, чудя се какво ни е останало. Пак започна да става тъмно. Не мисля, че светлината побеждава.
— Слушай, Джак, трябва да ти разкажа още една приказка.
— Истинска?
— Напълно истинска. Нали помниш как преди винаги съм била тъжна?
Тази ми харесва.
— И после аз съм се появил от Рая и съм пораснал в корема ти.
— Да, но разбираш ли, причината да съм тъжна беше… беше заради Стая — казва Мам. — Стария Ник… аз дори не го познавах, бях на деветнайсет. Той ме открадна.
Опитвам се да разбера. „Не кради, Крадльо“. Ама никога не съм чувал за крадене на човекове.
Мам ме притиска прекалено силно.
— Бях студентка. Беше рано сутринта, пресичах един паркинг, за да стигна до библиотеката на колежа, слушах… това е една малка машинка с хиляда песни в нея, която ги свири в ухото ти, аз първа от приятелите ми си я купих.
Ще ми се да имах такава машинка.
— Както и да е… някакъв мъж притича и ме помоли за помощ, кучето му получило пристъп и мислеше, че може би умира.
— Как се казваше?
— Мъжът ли?
Клатя глава.
— Кучето.
— Не, кучето беше само уловка, за да ме вкара в пикапа си, пикапа на Стария Ник.
— Какъв цвят е?