Анимационните вече са свършили, децата боядисват яйца за Палавото зайче. Поглеждам всяко едно дете и си казвам в главата: „Ти си истинско“.
— Великденското зайче, а не Палавото зайче — казва Мам. — Двамата с Пол… когато бяхме деца, Великденското зайче ни донасяше шоколадови яйца през нощта и ги криеше из целия заден двор, под храстите и по дупки в дърветата, дори на хамака.
— То вземаше ли ти зъба?
— Не, всичко беше безплатно. — Лицето й е празно.
Не мисля, че Великденското зайче знае къде е Стая, а пък ние така или иначе нямаме храсти и дървета, те са зад Врата.
Днес е доста щастлив ден заради топлото и храната, но Мам не е щастлива. Може би й липсва Пол.
Аз избирам Физическо — Катерене, където вървим ръка за ръка по Писта и казваме на глас какво виждаме.
— Виж, Мам, водопад.
След малко казвам:
— Виж, едно гну.
— Иха.
— Твой ред.
— О, я виж — казва Мам, — охлюв.
Навеждам се да го видя.
— Виж, гигантски булдозер, който събаря небостъргач.
— Виж — сега е тя, — едно фламинго прелита покрай нас.
— Виж, зомби с потекли лиги.
— Джак! — Това я кара да се усмихне за половин секунда.
После вървим по-бързо и пеем „Тази земя е твоята родина“.
След това сваляме Черга обратно долу и тя ни е летящото килимче, носим се над Северния полюс.
Мам избира Труп, където лежим супермирно, аз забравям и си почесвам носа, така че тя печели. После аз искам Трамплин, но тя казва, че не желае повече Физическо.
— Ти просто коментирай, а аз ще правя подскачането.
— Не, извинявай, ще си полегна малко.
Днес не е много забавна.
Изваждам Яйчена змия от Подкреватчо много бавно, мисля, че я чувам как съска с езика си от игла, Ссссссдравей. Погалвам я, особено яйцата, които са напукани или смачкани. Едно се строшава в пръстите ми, аз отивам и приготвям лепило с малко брашно, залепвам парчетата върху хартия с редове и правя зъбеста планина. Искам да покажа на Мам, но очите й са затворени.
Влизам в Гардеробчо и си играя на миньор на въглища. Намирам къс самородно злато под възглавницата си, той е всъщност Зъб. Не е жив и не се огъна, счупи се, ама не се налага да го пускаме в Тоалетна. Той е направен от Мам, от капки вода от нея.
Изваждам глава навън и очите на Мам са отворени.
— Какво правиш? — питам я аз.
— Просто си мисля.
Аз мога да мисля и да правя интересни неща едновременно. Тя не може ли?
Става да приготви обяд, кутия с макарони, всичките оранжеви, делисиосо.
След това аз си играя на стария грък Икар и как му се топят крилата. Мам мие чиниите много бавно. Чакам я да приключи, за да играе и тя, само дето тя не иска, а просто седи на Люлящ и се люлее.
— Какво правиш?
— Все още мисля. — След малко пита: — Какво има в калъфката на възглавницата?
— Това ми е раницата. — Вързал съм й двата края около врата си. — Тя е за отиването Навън, когато ни спасят. — Сложил съм Зъб и Джип, и Дистанционно, и чифт гащи за мен и за Мам, също и чорапи, и Ножица, и четирите ябълки за когато огладнеем. — Има ли вода? — питам я.
Мам кима.
— Реки, езера…
— Ама не, за пиене, има ли кранче?
— Много кранчета.
Радвам се, че не се налага да нося и бутилка, защото раницата ми е вече доста тежка, трябва да я придържам на шията си, за да не ми смачка говоренето.
Мам се люлее ли люлее.
— Преди мечтаех как ще ме спасят. Пишех бележки и ги криех в торбите с боклука, но никой така и не ги намери.
— Трябвало е да ги пуснеш в Тоалетна.
— А когато крещим, никой не ни чува — казва тя. — Снощи включвах и изключвах лампата половината нощ, но после си помислих, че няма кой да види.
— Ама…
— Никой няма да ни спаси.
Нищо не казвам първо, после:
— Ти не знаеш всичко.
Лицето й е по-странно, отколкото някога съм виждал.
Предпочитам да я Няма цял ден, в место да е такава не Мам.
Свалям си книгите от Лавица и ги чета: „Сгъваемо летище“ и „Приспивни песнички“, и „Дилън Копача“, който ми е любим. На „Палавото зайче“ спирам по средата и го запазвам за Мам, вместо това чета „Алиса“, но прескачам страшната Херцогиня.